Мартин Георгиев: Ако Русия загуби войната, обществото им няма да разбере

Мартин Георгиев, журналист в Нова телевизия, коментира в "Мрежата" по програма "Христо Ботев" своя филм "От другата страна", който предстои да излезе. Филмът е заснет в Русия. Тази пролет. Все още не е излъчен, но в него се разказва за шанса Мартин да посети централата на Частната военна компания "Вагнер" преди метежа на Пригожин и последвалата му смърт. Какво видя и преживя един български журналист в Русия и какво съдържа филмът му?

"В Русия, и по-специално в Москва и Петербург, по нищо не личи, че има война, ресторантите работят, никой не се интересува от войната. Хората са попаднали в информационния капан на техните медии. Мен ме интересуваше в началото да сравня как работи пропагандата от двете страни на фронта – в Русия и в Украйна. Защото, когато има война, истината умира първа.

Така отидох в Москва, с оборудване и сам. Там ме посрещна Андрей, на 25 години. Кой е Андрей? Не знам и до днес. Но той беше един от хората, които ме посрещнаха и ме водеха почти навсякъде. Той ме заведе и във "Вагнер". Всъщност мен ме покани един блогър на "Вагнер", когото гръмнаха по-късно в едно кафене. Тогава разбрах, че Частната военна компания "Вганер" има армия от блогъри и армия за информационна война. Тогава разбрах колко е силна и мощна.

Но всъщност разбрах, че поканата, за да отида в Русия, е дошла от "Вагнер", чак след като се върнах в България."

Рискът да отидеш в Русия

"Мислех си, че все пак и там живеят хора, че ще мога да се оправя във всякаква ситуация там. Когато тръгвах, тук нашите служби ме предупредиха, че ако там някой ми даде SIM карта за телефона и ми каже да я използвам, значи "мачът е свирен", ти си приключен. В смисъл – закачен си и внимавай какво правиш. Седнах в таксито с Андрей и той ми подаде карта за телефона. Сложих я в телефона си и започнах да прозвънявам на колеги и близки. Оказа се, че всеки път като звъня, телефонът ми имаше различен номер – един път от Великобритания, един път от Буркина фасо и т.н. с менящо се IP. Слязох да си взема друга карта и вече ми бяха влизали в стаята. Тогава си казах, че това не е шега. Хубаво дойдох, но как ще се прибера. Усетих непосредствена заплаха.

Влизат ти в стаята, дават ти карта, която не можеш да бъдеш намерен през нея... ставаш неоткриваем. Тоест, те ти казват директно – ние те държим в ръцете си и ще правим с теб каквото решим. Ти си наш. Край! Тогава разбрах, че съм сам – буквално и преносно.

Написах писмо до посолството ни, че съм в Москва и ще отида до Донецк. И те ми отговориха, че не одобряват това мое решение, но аз отидох. Тогава започнах да внимавам какво говоря, какво да питам, от какво да се интересувам. Та още първата вечер като отидох в Москва, ме посрещнаха три-четирима души, освен Андрей на летището. Тези тримата ме питаха къде искам да отида. Аз им казах какъв план си бях направил предварително – да видя фронта – Донецк, Луганск и Мариупол.

Дори не питах посрещачите си кои са и с какво се занимават. Нищо не ги питах. Започнаха да ми се въртят мисли за изчезнали журналисти в Русия. Всяка нощ. Почти не съм спал, докато бях там. Защото осъзнавах, че мога просто да изчезна там. И то почти се случи. На връщане от Донецк. На границата между Донецк и Русия едни други трима решаваха час и половина - два какво да правят с мен. Взеха ми телефона, източиха го и ми упражниха психически тормоз – ти кой си, откъде си, кои са хората на снимките в телефона ти... Коя майка ти, кой е баща ти... и после те връщат пак със същите въпроси. ФСБ от тях не може да си видял повече и тогава се попитах какво правя на границата между Русия и Донецк. Ако изчезна ей сега и край с мен.“

Местното население в Донецк

"През цялото време там обмислях какво да питам, защото, докато питам, над главата ми има човек, който слуша какво питам и какво говоря. Уж имаш някаква свобода на действие. Но моите посрещачи в Москва бяха различни от тези на границата. Тези в Москва бяха от Армията на "Вагнер", образовани, говореха езици. Но тези хора мислят много опасно.

През цялото време се чудех какво да питам местното население, че да изглежда безопасно.

Колкото до цивилното население в градовете на фронта, те са наистина като луди. Във филма ми една глава се казва "Заложниците на войната", въпреки че са доброволно там. Те са институционализирани по някакъв начин. Те обичат своите къщички-кутийки и не искат да ги напуснат. Има и такива, които са използвани като жив щит. Държат ги там и им носят храна, леща, карат се за боб и леща... и седят под бомбите.“

Да влезеш във "Вагнер"

"Мястото е като огромен стъклен мол, от 23 етажа, 12 са на "Вагнер". Там е пълно с млади хора, които мислят опасно. Единият беше облечен в българска униформа от 1990 година. Сам се нарича хакера Гриша Путин. Той е на двадест и няколко години и го сварих на някакъв военно-стратегически симулатор, в който обясняваше как завладява НАТО и праща танкове във Варшава. Той вярва в това. Ние подценяваме опасността от Русия. Хубавото е, че те не ни борят за живи и за фактор в момента и гледат с насмешка на нас – е, вие, българите и сърбите, сте приятели. Е, малко избягахте от правия път, но ние ще си ви върнем. Има някаква носталгия във времето. Този същият хакер Гриша Путин разказваше как ще стане като във времето на ВСВ и българските партизани ще слязат, Руската армия ще дойде да ви помогне и всичко ще е както трябва. Това го говори момче на 23-24 години. Той вярва в тези неща. Друг управляваше дронове, трети имаше 500 хиляди акаунта, които управлява и контролира в социалните мрежи и през тях води информационна война. Те водят истинска информационна война. Не ги попитах какво целят с тази информационна война.

Питах ги само защо започна всичко и как ще свърши. Единият във "Вагнер", който отговаряше за медицинското оборудване на войника. Докато това момче ми показваше раничката с лекарства на руските войници, го попитах как ще свърши всичко. Той ми отговори: Никога няма да свърши това. Човешката природа е да воюва. Тази ще свърши, но ще дойде друга. Те вярват, че Бог е с тях и те ще завършват войната с победа. Дори и Русия да загуби войната, обществото им няма да разбере, че са я загубили. Те ще са спечелили войната. Те дори не знаят, че воюват с Украйна. В главите им е натъпкано, че воюват с НАТО, никаква Украйна и Зеленски не се споменават там.

Според един, който ме разхождаше по фронта в Донецк – тази война ще бъде спечелена, защото Бог е с тях, а най-ужасната шега, която съм чувал някога, е шегата, която чух там, в Русия – "Ура, будет ядрена война". Ура, ще бъде ядрена война. С това ми показаха, че не се шегуват."

Чуйте разговора от звуковия файл.