Талантливата 29-годишна художничка Калина Данаилова е родена в София. Творческият й път започва от паралелка по изящни изкуства в 1-о СОУ „Пенчо Славейков” в София. Следват профилиран курс по традиционна анимация в НАТФИЗ и бакалавърска степен по визуални изкуства в Нов български университет. А в Академия „Брера” (Милано), завършва магистратура по рисуване. Вече шест години живее и работи в Милано. В стремежа си да анализира противоречията на съвремието, Калина Данаилова е особено чувствителна към проблемите, свързани с нарастването на населението на планетата и изчерпването на природните ресурси. Безогледното им разхищение нарушава равновесието на екосистемата, в която живеем, и провокира творческите нагласи на Калина. Така стремежът й към опазване на природата намира израз в съхраняването на естествените материали за сметка на пластмасовите изделия, които задушават естествения ритъм на живота.

„Много елементи в творбите ми са от естествени материали – дървета, пръст… Инсталациите ми са всъщност едни куфари. Те са метални. Чрез тях интерпретирам вътрешните ни светове и това как ние се опитваме да затваряме понякога природата в собствените си куфари или къщи. Точно по този начин тя умира и когато й дадем път навън – тя живее. Идеята ми е да превърнем тези вътрешни светове в куфари, с които да пътуваме във времето и пространството. Не да се опитваме да консервираме природата, а собствените си стойности и идеи. Защото мисълта е тази, която живее вечно. Посланието е ние да излезем към природата, а не да се опитваме да я затваряме в себе си.”

Калина не е равнодушна и към болката, която ни заобикаля, към загубата на основни ценности. Според нея културата, моралът, семейството, приятелството са все важни неща за запазването на паметта на всеки народ. Затова тя се връща назад и открива символите. Фигурата се превръща в център на определена концепция, в нещо като послание. Масата, полилеят, леглото, предметите от ежедневието ни, не са просто мебели, а са представени като символи на ценностите, които трябва да запазим. Спалня, пресъздадена като мимолетна сценография, маса с вечеря без човешко присъствие, парк, пълен с руини, за Калина са символи на неща, които ни карат да помним миналото, семейството, невинността. Те ни липсват в настоящето и затова трябва да ги помним, за да продължим напред.

„Работата ми като цяло е свързана с това да провокирам хората да се замислят за културата. За това, че ние имаме нужда от нея, за да живеем. Всички елементи в творбите ми имат някакво послание. Стълбата за мен е символ на вътрешното извисяване, по-високи етапи на развитие. Смятам, че човек никога не трябва да забравя откъде е тръгнал. Детството, това как си израснал, има огромно значение. Когато отидеш в чужбина, трябва да знаеш защо си там. Не мисля, че хората трябва да бягат от България, за да ходят да мият чинии някъде. Когато напуснеш страната си, трябва да знаеш защо го правиш и какво точно търсиш. Именно това оправдава всички жертви, които правиш за постигането на тази цел. Положителното е, че колкото повече пътуваш, колкото повече култури опознаваш, толкова повече се обогатяваш отвътре. Носталгията към родното място си остава, тя е част от теб и никога не можеш да я изтриеш. Това, което ме държи, е, че знам защо съм в Италия и ме успокоява всеки път, когато ме обхване тъга.”

Снимки: www.kalinart.com