На 10 февруари 1947 г. в Париж България подписва мирен договор с победителите от Антихитлеристката коалиция, който слага край на участието на страната във Втората световна война. Той е резултат от мирната конференция във френската столица от лятото на 1946 г., на която над 20 страни решават съдбата на бившите сателити на Третия Райх. За Радио България проф. Евгения Калинова и проф. Искра Баева припомнят и анализират някои важни исторически събития.

Успява ли България да постигне своите национални цели с включването си във Втората световна война?

Първоначално ни се струва, че сме ги постигнали – казва проф. Калинова. – Когато ставаме съюзник на Германия на 1 март 1941 г. „наградата” е, че на България й е разрешено да влезе с войските и администрацията си в Беломорието (Западна Тракия) и във Вардарска Македония. В очите на тогавашното българско общество това е върхът на националното ни обединение. В сянката на тази еуфория обаче остава фактът, че тези земи са ни дадени за управление и защита до края на войната, а не защото към тях имаме някакви справедливи етнически и исторически претенции. От гледна точка на нашия национален идеал – обединението, изглежда, че ние сме печеливши. Печеливши сме и от друго – България като германски съюзник не участва във военни действия срещу други държави. Дори на териториите на Гърция и Югославия влизаме, когато и двете държави вече са капитулирали. В края на войната обаче, ситуацията напомня тази след Първата световна война – България отново е в лагера на победените с всички политически, идеологически и стопански последици от това.

Според проф. Баева не можем да говорим за трета национална катастрофа:

България е единствената страна от загубилата коалиция, която не само, че не губи територии, а се разширява, благодарение на Крайовската спогодба (от 7 септември 1940 г.) за присъединяването на Южна Добруджа. Има страни, които участват на страната на победилата коалиция, които намаляват териториите си. Поставена в съветската сфера на влияние, България има защитници на Парижката мирна конференция в лицето на големия победител. Страната ни не е изолирана, а има подкрепата на Полша и Чехословакия и това се отразява относително благоприятно при преговорите.

България получава и югославска подкрепа, но плаща висока цена за нея – принудена е да се съгласи на „културна автономия“ на населението от Пиринския край.

Лятото на 1946 г. е ключово за българската дипломация, но съвпада и с вътрешнополитически проблеми в страната. Проф. Калинова припомня събитията:

Към средата на 1946 г. започва засилено преследване на опозицията. Подготвят се избори за Велико народно събрание, което да изготви конституцията на новата република. Въпреки това, страната успява да изпрати на конференцията в Париж представители на петте управляващи партии от Отечествения фронт, които да отстояват българската кауза. Там залогът е много голям, защото още от края на войната гърците предявяват искания за близо 1/10 от българската територия. Техният аргумент е, че България три пъти е нападала Гърция и е била в ролята на агресор.

Българската делегация успява аргументирано да контрира исканията за промяна на границата и за репарации в размер на 150 млн. долара. В крайна сметка България трябва да плати на Гърция 45 млн. долара, а на Югославия – 25 млн. в стоки на българското селско стопанство и преработвателната индустрия. Уточнено е, че заплащането на нанесените от нея щети ще е само частично, тъй като е воювала срещу Германия от есента на 1944 до май 1945 г.

Макар и обвинявана за окупиране на чужди територии, в края на войната в България има и такива действия на опозиционните сили, които й носят предимства по време на преговорите. Проф. Баева обобщава:

В края на войната българското партизанско движение, което е толкова оспорвано днес, се превръща в силен аргумент за българската делегация. Другият положителен фактор е участието на българските войски в заключителния етап на войната на страната на антихитлеристката коалиция. Макар и непризната за съвоюваща страна, това участие е още един силен довод.

Снимка: Мария Пеева