Наричат Ангел Каралийчев „творец на вълшебни светове“. Това е писателят, чиито приказки за деца предизвикват сълзи в очите на възрастните. Той рисува с думи и сътворява свят на доброта, човечност, натурална красота и много топлина. С приказките на Ангел Каралийчев израстват поколения българчета - превърнали са се в класика, която възпитава в изконните човешки добродетели, без да поучава и натрапва морални ценности. Няма българче, което да не е чувало за „Майчина сълза“, която преминава хиляди километри, за да стопли и напои изоставеното в зимния студ лястовиче, или за „Житената питка“, тръгнала да обиколи родното си място: „…Ваню и Кунето залепиха очи на изпотения прозорец. И видяха широкия, белия път. Нападал от небето сняг - един човешки бой. Затрупал дърветата, затрупал малките къщурки, затрупал гората. Студено и страшно е на полето. Големи постали вълци сноват по пъртината, гледат към село, където пушат комините, точат си зъбите и ръмжат. Никой не смее да ходи там. А тя, нищо и никаква питка, излязла от огъня с гореща глава, отърсила от гърба си въглените и се търкулнала. Хайде-е-е! Отива да си обиколи нивката…“
Ето такива са героите на Ангел Каралийчев - запомнящи се образи, които сякаш оживяват пред нас, независимо от десетилетията, които ни делят от тяхното създаване. Творческата биография на писателявключва разкази, пътеписи, приказки и повести за деца. Една от най-популярните му книги е „Приказен свят“. За нея Каралийчев получава Почетна грамота на името на Андерсен от Международния съвет за детско-юношеска литература и е вписан в почетната книга “Х. Кр. Андерсен“.
Каралийчев е от онези ваятели на словото, които черпят вдъхновение от своето детство: Родното ми село Стражица се намира на 40 км от средновековната столица на България Велико Търново, разказва писателят. Израстох покрай бреговете на една малка, но стремителна и шумлива река, която всяко лято след поройните дъждове наводняваше долната махала на селото, давеше добитъка, домашните птици и отнасяше надолу снопите, плетищата, курниците и дръвниците на селяните. По околните хълмове унило скрибучеха хомотите на дървените рала, които едвам пъплеха по изсъхналата земя. Синовете-наследници цепеха бащините ниви и ги превръщаха на тесни лехи, негодни за обработване. От година на година нивите ставаха все по-мънички и слабородни. Тъй като земята не можеше да нахрани и облече всичките жители на Стражица, голям брой от мъжете се вдигаха по ранна пролет и замиваха по градинарлък в Южна Русия, Румъния и Унгария. Моят баща ходеше на градина в Трансилвания. С голям копнеж ние, трима невръстни братя и една сестричка, го чакахме да се върне през есента…
В радиопредаване за деца от месец май 1966 година писателят разказва за майка си Рада, която била неграмотна, но знаела много народни песни и ги пеела вкъщи тихо и задушевно. Ангел Каралийчев си спомня и за първата похвала, която получава в живота си от своя учител по български език - за класно упражнение на свободна тема, в което описвал страданията на своите съселяни през Първата световна война. Писателят допълва, че това негово първо литературно произведение става причина учителят да го покани в дома си и да му предложи книги от богатата си библиотека, една от тях - “Андерсенови приказки”, завладяла сърцето му и го изпълнила с очарование.
Чуйте този любопитен запис, съхранен в Златния фонд на БНР:
История като на кино – казваме си често, когато ни разкажат невероятен сюжет или дочуем такъв от съседна маса в някое кафене. Но именно киното сякаш помага на днешния дигитално зависим човек, за когото вълшебните светове от хартиените книги са..
След успеха на фестивала "Ние сме децата на реката" през септември, гражданска фондация отново си партнира с пловдивския район "Централен". Този път поводът е специална изложба, която показва детски рисунки, вдъхновени от природата. Пловдивчани и..
В Централното фоайе на Ректората на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ беше открита фотоизложбата „По следите на Михайло Парашчук“, посветена на творчеството на украинския скулптор и неговия принос към българската архитектура...