Войните, бягството от политически режими, търсенето на по-добър живот са отвели през годините много наши сънародници далеч от родината. Такъв е случаят и с хората в „българското“ село Бейт-Ханаан в Израел.

Разположено в централната част на страната, само на двайсетина километра от третия по големина израелски град Ришон-ле-Цион, това място е благословено, разказват кореспондентите на БНР Феня и Искра Декало. За разлика от други населени места, водата там е съвсем близо до повърхността, а почвата е плодородна – „каквото боднеш, се прихваща“. И това не е случайно. Селището е избирано много внимателно от първенците на еврейската общност от българския град Пловдив, преселили се там в началото на ХХ век.

Бейт-Ханаан не е типичното кибуц-село (земеделска комуна в Израел, с общо имущество и равенство при разпределянето на труда и потреблението). Първите му заселници са били изключително независими и не се подчинявали на полу-военните правила на кибуците. Всеки сам се грижел за парчето земя, което му е отредено. Кооперирали се единствено при закупуването на техника.

Първите къщи в Бейт-Ханаан наподобявали бараки. С разрастването на селото обаче започнали да се появяват все по-стабилни и внушителни постройки, чиято архитектура много наподобява на българската. За разлика от арабския стил в околностите, къщите там са със скосени покриви, нищо че не вали сняг. Прозорците на спалните обаче са по-малки от българските – заради силното слънце и непоносимата горещина.

Първият ни събеседник от Бейт-Ханаан е околийският кмет:

„Името ми е Мони Елимелех и съм роден в Израел. Майка ми е от София, а баща ми – от Никопол. Кмет съм на 10 села. Тук отглеждаме кокошки за яйца, портокали, авокадо, манго и зеленчуци. В Бейт Ханаан – най старото от селата, имаме музей, където се съхраняват писма и предмети от България, донесени от жителите му“.

Любопитен факт, за който ни разказват Феня и Искра Декало, е, че за да бъдат приети в Османската империя евреите били задължени да не се занимават със земеделие. Затова и в продължение на години след освобождението на България от османска власт, да наречеш евреина земеделец се е възприемало по-скоро като куриоз. В Бейт-Ханаан обаче живеят две сестри – Яел и Михал Менда, които и до ден днешен обработват завещаната от баща им земя.

„В България баща ни е завършил гимназия, а майка ни – френски колеж. Техните родители били заможни и искали да ги изпратят да продължат да учат във Франция, татко – медицина, а мама – мода. По онова време обаче те се увличали от идеите на бунтаря журналист Йосиф–Марко Барух (приятел на Алеко Константинов и на Иван Вазов), радетел за връщането на евреите по земите, от които са прогонени при римския император Тит (79-81 г.). И не след дълго родителите ни се преселват в Израел. И се захващат със земеделие – засаждат градини с портокали и мандарини, започнали да отглеждат и птици. Днес в селото ни има елитен конезавод и модерен птицекомбинат, а ние продължаваме с фермерската работа“.

В Бейт-Ханаан имат и голям културен дом. Допреди 20 години в него е кипяла активна дейност – разказват Яел и Михал Менда. – Имали са хор, в който е пял баща им, а също – танцов състав.

„Не си спомням какви са били танците – казва Михал. – На снимките, които имаме, танцьорите са облечени в нещо като стилизирани български носии, но са боси. Днес хората имат автомобили и предпочитат да отидат на някое забавление в града, а някога тук са гостували популярни оркестри и театри. Училището ни обаче е голямо. Ние сме завършили тук, а по-късно аз преподавах география и ботаника. Била съм в България, на популярната сред израелците екскурзия „В търсене на корените“. Тогава се отбихме и в селото на родителите ми – Белащица (Южна България). Имаме тяхна стара снимка – заснели са се под два дъба на речния бряг. Дърветата са си там и сега. А ние повторихме снимката, като се фотографирахме с настоящите земеделци от Бейт-Ханаан“.

Снимките са предоставени от Феня и Искра Декало