Пленени от българската реч, култура и книжовност, група интелектуалци се обединяват около литературния кръг “Лъч светлина” в Яфо – Тел Авив. Идеята принадлежи на Мони Папо – носител на държавната награда за високи творчески постижения за книгите си на български език.

В началото създаденият преди близо 40 години клуб наброява десетина поети и писатели, които творят на изучавания някога в училище български език.

“През първите години Мони Папо помагаше със съвети и всички се уважаваха – разказва съпругата му Дени Папо. – Членовете на клуба се стараеха да пишат и да издават книгите си само на български език. Мони водеше при тях големите писатели като Любомир Левчев, Борис Христов, Кольо Колев, когато посещаваха Израел. Но после започнаха клюките, еснафщината, графоманията и той напусна.”

След политическите промени в България през 1989 г. в Израел пристигат още българи. Сред новите емигранти се срещат и писатели, които са привлечени от възможността да се включат в дейността на българския литературен клуб. За първата си сбирка си спомня Меди Бенадо – впоследствие член на ръководството и организатор на месечните публични четения.

“Тогава председател на клуба беше Натан Елазар. Сядам на първия ред. Говорят за писатели. Намерих имената на всички тях - Бети Леон, Йона Щварц, Яков Ескенази. Мнозина пишат и на български, освен на иврит. Тази среща беше интересна с песните, с разказите, със стихотворенията.”

Меди Бенадо не ще забрави възрастната жена, която в края на събирането едвам изкачва трите стъпала до сцената и промълвява: “Тук срещам моите приятели, говорим си на български, споделяме си спомени. За много като мен това е чудно нещо.” И неусетно сълзи се стичат върху бузите й. Оттук насетне тя ще организира срещите на клуба.

Един ден – когато четирите й деца вече са пораснали, Меди Бенадо заявява на баща си, че иска да отиде на екскурзия в България. И тръгва за страната, в която е родена, заедно с родителите си.

“Срещи, познати и накрая казвам: “Татко, може ли да отидем да видим къщата, в която съм родена?” – спомня си тя. – Взехме трамвая от центъра на София до спирка “Подуяне”. Беше топло, а почувствах морски бриз, не усетих бутаница в трамвая, а прегръдки. И когато стигнахме, още от ъгъла съзрях къщата, която мислех, че не помня. Видях ясно цветовете, стълбите. Сетих се как идваха гости и аз се качвах на масата да декламирам стихотворения, как вечер ме насърчаваха да се моля. И аз, три-четиригодишно момиченце, пеех Дядовазовата детска молитва.” 

Още в самолета Меди Бенадо се зарича, че трябва да разкаже всичко преживяно в книга. В началото й е трудно да се потопи в миналото, но заедно с писането спомените започват да изплуват.

“След като писах цели три години, си казах, че трябва да се върна в България, за да видя дали всичко разказано е вярно – и за езерото с лилиите в Борисовата градина, и за къщата на столичната улица “Янко Сакъзов”, в която някога живеехме – спомня си още Меди Бенадо. – И се оказа, че всичко беше там, както го описвам в книгата. Отидох до бабината къща срещу халите и снимах оградата, посетих и Своге, където бях на санаториум след прекарана болест...”

Когато книгата излиза в Израел, към Меди Бенадо се обръща редактор на учебник за 4 клас в общообразователните училища с молбата да използва последната глава, описваща пристигането й в България. Два месеца по-късно тя получава читанката с текст, озаглавен “Меди Бенадо пристига в Израел”. И пред очите й се разстилат спомени. Тя отново се качва на парахода и вижда отдалече “нашата страна”. Отново се учудва на невижданите досега пясъци и палми. А след като виденията се разпръсват, Меди Бенадо прочита въпросите към учениците. “Как се чувства малката Меди, виждайки отдалече Яфо?” “Какво казва на родителите си?”