Софийската градска художествена галерия изважда от забвение изкуството на поредния български творец, чиито следи избледняват в спомените на съвременниците му от първата половина на миналия век. Изложбата “Пенчо Георгиев. Между театъра и живота” съживява лицата на хора, животът на които е предопределил различни роли, но и ни пренася в имагинерните сценични преживявания на актьорите, чрез новаторските декори и костюми.
Пенчо Георгиев идва на този свят, заедно с новия 20-и век, който бележи детството му с драматичен факт – баща му загива при Одрин в Балканските войни. Въпреки семейната трагедия, майка му успява да отгледа трите си момчета и всяко от тях завършва университет.
След края на Първата световна война, надареният с артистичен талант най-голям син напуска родната си Враца, за да шлифова своите заложби в Художествената академия. Докато следва, се сближава с Иван Милев, с когото рисува в идентичен стил, а през 1928 г. с Васил Станилов печели конкурс на Министерството на просвещението и заедно с него заминава за Париж.
“Може би там, сред Меката на изкуството, Пенчо Георгиев успява да добие европейски вид, да види процесите и въобще модерните неща, случващи се в Париж, и да успее да поеме от това изкуство – разказва Станислава Николова, куратор на изложбата. – Той се записва в училището за приложни изкуства при Пол Лоран, запознава се с графиката и през цялото време е запален от сценографията и театралното изкуство. Има сведения, че той дори успява да участва в няколко сценографски решения. Така че Париж наистина се оказва изключително важно място за развитието му като зрял и завършен художник. Завръщайки се през 1932 г., той успява да се включи в Дружеството на новите художници и с по-модерна визия и по-различна тематика да участва пълноценно в художествения живот.”
Докато живее и твори в Париж, Пенчо Георгиев се вглежда в лицата на нищите и онеправданите, създавайки живите образи на уличните музиканти, танцьорките в кабаретата, продавачите на цветя, работниците, бездомниците от подмостията на Сена. Във френската столица той се сдружава и с Любомир Пипков, на когото помага със скици за операта “Янините девет братя” и впоследствие става неин сценограф в Народния театър. Творчеството му минава през два етапа – първият го свързва с родното, иконите, майката, селото, смъртта, а във втория погледът към малкия човек, майчинството, труда, става през градската среда.
“Разглеждайки експозицията, зрителите още в началото ще забележат учебни работи с образите на Иван Рилски – светецът чудотворец, светецът в молитва – казва кураторката. – Ще видят и няколко ключови творби, сред които “Задушница” от 1929 г. А когато се насочат към работите от 30-те г., вниманието им ще привлекат “Работниците”, “Хармонистите”, “Бедна жена от квартала”, “Акордеонист”, “Продавачи”. Така че всеки ще може да усети разликите между двата периода и как обикновеният човек се подменя с обикновения градски човек. Ако през 20-те г. главният герой е човекът на селото, през 30-те г. вече е работникът в града.”
Макар и да натрупва богат художествен фонд, Пенчо Георгиев намира най-пълноценно разкритие на своя талант в театъра, където подчинява артистичните си хрумвания на режисьорския замисъл и драматургията. Така създава декорите и костюмите в над 20 постановки в Народния театър и в над 40 в Русенския театър.
“Ако допреди това декорите в театъра са доста разказвателни, описателни, реалистични, модерните художници, сред които и Пенчо Георгиев, насочват усилията си върху една по-голяма условност – казва още Станислава Николова. – Той привнася от Париж по-олекотения и специализиран вариант на сцената, давайки пълна свобода на актьорите, за да могат да изявят себе си и таланта си. Декорите му са били изключително леки, компактни, пренасяли са се много бързо. Така че той е бил обичан както от сценичните работници, така и от най-големите ни български актьори.”
Пенчо Георгиев отлита от този свят едва на 40 – падайки в асансьорна шахта в Народния театър, докато подготвя театралната декорация на “Саламбо”. След себе си оставя близо 1400 творби, повечето от които разпръснати в частни колекции. Сто и петдесет от тях, галерията успява да издири, за да възкреси образа на твореца, който буквално дарява живота си за изкуството.
Снимки: СГХГ и архив
История като на кино – казваме си често, когато ни разкажат невероятен сюжет или дочуем такъв от съседна маса в някое кафене. Но именно киното сякаш помага на днешния дигитално зависим човек, за когото вълшебните светове от хартиените книги са..
След успеха на фестивала "Ние сме децата на реката" през септември, гражданска фондация отново си партнира с пловдивския район "Централен". Този път поводът е специална изложба, която показва детски рисунки, вдъхновени от природата. Пловдивчани и..
В Централното фоайе на Ректората на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ беше открита фотоизложбата „По следите на Михайло Парашчук“, посветена на творчеството на украинския скулптор и неговия принос към българската архитектура...
История като на кино – казваме си често, когато ни разкажат невероятен сюжет или дочуем такъв от съседна маса в някое кафене. Но именно киното сякаш..
След успеха на фестивала "Ние сме децата на реката" през септември, гражданска фондация отново си партнира с пловдивския район "Централен". Този път..