От Плешивец, през Певците, Долно и Горно Уйно, Торбалъжите, Дупините, Пържиграх… до Гърло и Зетьово и още цяла поредица села с нелепи имена ни карат да се засмеем и да зададем въпроса – какъв е произходът им и какво послание отправят? Повечето се намират на места, които не са били толкова плътно заселвани от турско население по време на Османското иго. Там българското население е успяло да съхрани старите названия на селищата, в т.ч. и на местностите. Като например Три Уши – рид в Западна Стара планина. "Географските названия възникват много често от изгледа на самата местност", казва проф. Анна Чолева от Института за български език в БАН в интервю на Валери Леков от БНР-Христо Ботев. Такъв е случаят с Три уши:

"Българите ги оприличават още от най-древни времена, не знаем дали не е дошло от много отдавна и така се и предавало от поколения на поколения по изгледа на местността. Защото това са три рида, които са заострени и приличат на… уши" – обяснява проф. Чолева.

Доста шеги има с името на град Дупница в Югозападна България. Една от тях е, че е побратимен с японския Нагасаки. Според някои източници името произлиза от старобългарската дума дѹпьнъ – "дупчест, издълбан". Но пък старите имена на този град са Дубница, Дупеница, Дупла и пр., което идва от старобългарската дума дуб или дъб. А какво да кажем за "посестримите" на Дупница – селските махали Горни и Долни Дупини край Велико Търново? "Когато споменем името им, хората веднага реагират, а ние толкова сме свикнали, че дори не усещаме този леко хумористичен елемент" – казва местната жителка Елена Димитрова. И добавя:

"Така се наричат тези махали в Балкана, защото, поне така разказват местните, е имало две сестри с големи дупета. Едната се оженила в долната махала, а другата – в горната и когато някой питал "Къде отиваш?", най-естествено било да се каже "Отивам при горните Дупини" или "Отивам при долните Дупини" и оттам идва. За жалост махалата Горни Дупини вече не съществува, къщите са разрушени и искаме да възстановим къщите. Те са големи, двуетажни къщи с прекрасни чардаци с покриви с каменни плочи, с джамали, огнища…"

На 7 км. от Трявна пък се намира село Пържиграх. Навремето тук имало воденица, а стопанинът бил много саможив, дума не продумвал. Колкото пъти някой отивал да мели брашно, той пържил… грах. Оттам идва името, но повече от 20 години селцето е обезлюдено.

• Дигитална етнографска карта на България разкрива непознати страни от нематериалното ни наследство

Няма как да подминем габровското село Торбалъжите. Няколко са версиите за произхода на името му. Според най-разпространената селото е основано от някой си Дончо Торбалъжа. Сладкодумният козар все разказвал народни приказки, песни и смешки, а хората го слушали в захлас. "Дончо, хайде извади торбата с лъжите, за да стане весело!", казвали му. И той не чакал да го подканят. Оттам дошъл неговият прякор и името на село Торбалъжите, или нечленувано Торбалъжи.

"Имената на селищата могат да възникнат от прякори, които са дадени от съседно населено място. Просто хората много обичат да назовават съседните селища. Обикновено тези названия могат да бъдат и подигравателни. Примерно, малко е съмнително жителите на село Торбалъжите сами да са си кръстили селото така, по-скоро техните съседи по този начин са охарактеризирали новите заселници в техния край" – казва проф. Анна Чолева.

И стигаме до селата Горно и Долно Уйно в Кюстендилско, превърнали се в част от народния фолклор. Разбира се, името не означава това, с което всички се шегуват. Местните разказват историята за две сестри, които били омъжени в две съседни села. Когато племенникът им ги посещавал, казвал, че единия път ще отиде при горната уйна, а другия път при долната уйна. В някои краища на страната думата "уйна" означава "вуйна".

Голяма любов между красива девойка на име Мара и годеника ѝ станала повод за появата на старозагорските села Булчино и Зетьово. Според легендата, Мара си харесала момък от съседното село, ала синът на татарския бей я искал за жена. В деня на сватбата, когато тръгнали каруците с чеиза, татарите ги пресрещнали в гората и убили младоженеца. За да не попадне в харема на бея, Мара скочила в реката и се удавила. След години преименували селото ѝ на Булчино, а съседите в памет на момъка кръстили селото си Зетьово. Сега Булчино се казва Карагеоргиево, но Зетьово е запазило името си.

Вижте още: 

• Потопено наследство – села напомнят за себе си от дъното на язовири

• Дихание на призрачни села или музика на тишината

• Възражда ли се българското село?

Текст: Венета Николова (по материали на Валери Леков от БНР-"Христо Ботев")

Снимки: Валери Леков, БГНЕС, facebook.com/Zetevo, архив