Украинският Болградски район е считан за своеобразна "столица" на бесарабските българи. Това е районът, в който живее най-компактно етническо българско население зад граница. Сънародниците ни намират убежище в Бесарабия и създават там своите села, бягайки преди повече от 200 години от османските нашественици. През вековете, макар откъснати от корена, те успяват да запазят своя език и култура, а ние, българите от България, едва от преди десетилетия започваме с интерес да откриваме за себе си съхраненото от тях етнографско съкровище. От едно от болградските села - Виноградовка, е родом нашата героиня Мария Николова, но в един момент съдбата я връща в прародината ѝ и днес живее в шуменското село Зайчино Ореше, община Нови пазар. Пред Христина Димитрова от БНР Шумен Мария споделя, че хората от родното ѝ място говорят помежду си на особен български език, изпъстрен с архаични и диалектни думи, макар да не пишат на него. А за възникването на селото разказва следното:
"Осем семейства са основали селото. Преди години то имаше около 8000 жители. Сега са останали около 3-4 хиляди. Но това е едно от големите села в Арцизки район, където има предимно българско население – село Задунаевка, където е бил Христо Ботев, е на 10 km оттам, селата Холмское, Островное (или Бабáта) и други такива български големи села. Всеки, откъдето се е изселил, си е запазил диалекта, обичаите и си държи на българското."
Част от българите във Виноградовка са потомци на изселници от Шопския край, другата – от Сливенския.
"Знам от това, кое съм преживяла, че нашите хора от тоз край, в който съм родена, много обичат България. Като чуят българска музика, замират и слушат. Моята майка, Бог да я прости, много хубаво пееше. Страхотни песни пееше, аз ги чувам сега – шопите пеят такива песни. Тези, протяжните. Запазили са си българското – хорáта, песните, обичаите и това ги държи, може би. Те се чувстват българи, те са българи", категорична е Мария.
Отворена, енергичен творец на собствената си съдба и надарена с тънко чувство за хумор, днес - точно 30 години след пристигането си в България на 6 септември 1994 г., Мария е категорична: "Вече мисля на български", т.е. чувства се в България у дома и на място.
С диплома на инженер от Академията по хранително-вкусова промишленост в Одеса в родната си Украйна, събеседничката ни се изкачва по йерархичната стълбица от лаборант до началник на два цеха – сладкарски и консервен, в завод в Арциз. И изведнъж, на 33-годишна възраст, тя взима решение да се премести в България, водена от любовта. Но условието е новият ѝ мъж да приеме детето от първия ѝ брак, а както по-късно се оказва - и "цялото голямо италианско семейство", и той ги приел с отворени обятия, споделя през смях Мария.
"Имам син от първия брак, той е тук с мен. Преселих и двете си сестри, тук са женени. През 1998 година доведох и майка си, и баща си. Така че моят прапрапрадядо е изселил семейството в Украйна, а аз го върнах обратно" – разказва сънародничката ни.
Своеобразен мост между предишния живот и този в Зайчино Ореше за Мария става вторият ѝ син, който се ражда на българска земя.
"Много ми хареса селото. Отначало нямах работа, защото родих малкия син. Нямаше кой да го гледа. След това детска градина нямаше. И когато синът ми тръгна в 1. клас и аз тръгнах на работа. Практически аз дотогава не пишех на български. Той започна Първи клас и аз започнах Първи клас, - смее се Мария. - Почнах работа в общината, където отговарях за временната заетост. Разбира се, имаше колежки, които ме гледаха не като българка, а като рускиня. Оказва се, че там, в Украйна, съм българка, а тук съм рускиня, защото съм дошла от там, макар че съм българка и там, и тук."
Още в първите дни в Общината Мария Николова се запознава с Мюзеям Али, нейна колежка, която с готовност ѝ помага да навлезе в трудовото ежедневие. Това дава началото на истинско приятелство, което продължава и днес. След толкова години Мюзеям и Мария са все така рамо до рамо, само че вече като председател и заместник-председател на женското сдружение "Хаячи" в Нови пазар, работещо за интеграцията на уязвими групи и право на достоен живот на всеки член на обществото – мисия, на която и двете се посвещават всеотдайно.
Чуйте цялото интервю, в което с Мария Николова разказва за пътя си от украинското село Виноградовка до българското Зайчино Ореше, за трудностите и радостите, за приятелствата и как войната променя родните ѝ места. С нея разговаря Христина Димитрова от БНР-Видин:
Текст: Миглена Иванова /по интервю на Христина Димитрова от БНР Шумен/
Снимки: Радио Шумен, архив , villagelife.bg
Българското национално малцинство в Албания е едно от най-големите в страната, сочат данните от последното официално преброяване на населението там. Като българи са се декларирали 7057 лица, за сравнение – като гърци са се определили 23 хиляди,..
На централно място в Музея на индустрията в Чикаго е поставено коледно дърво с българска украса. За пета поредна година сънародници от Ветровития град изработиха пищната украса на българската елха с над 30 хиляди цветни лампички и стотици орнаменти...
Узурпирането на културно-историческо наследство е една от многобройните неминуеми последици от всеки един военен конфликт както в исторически план, така и днес. До приключването на войната в Украйна е невъзможно да бъде направен адекватен анализ на..