Професионалното изграждане на Марин Големинов е свързано със забележителни творци – Добри Христов и Никола Атанасов в Музикалната академия в София, Венсан Д`Енди и Пол льо Флем в Scola Сantorum и Пол Дюка в Eсole Normale de musique в Париж, Йозеф Хаас и Карл Еренберг в Академията за музика в Мюнхен. Точно в центъра на германската провинция Бавария през 1938 г. е сложено началото на легендарната "Нестинарка". Идеята за музикално-сценично произведение преследва Големинов от няколко години: между замисъл на "хореографска поема" по стихове на Дебелянов и сюжети за опера. В навечерието на заминаването за Мюнхен той попада на разказа на Константин Петканов "Нестинарка" в списание "Изкуство и критика" и веднага разбира, че е открил дълго търсеното. Десетилетия по-късно в книгата "Зад кулисите на творческия процес" композиторът признава, че разказът на Петканов му се сторил като откровение: "все едно, че се е отворило небето и аз съм видял някаква светлина, която после съм се опитал да прехвърля в партитурата". Мисълта за опера веднага отпада: "В размисъл за средствата, с които ще превърна разказа в сценично драматично развитие, отсъдих недвусмислено, че няма да имам нужда от слово, а от ритъм и жест. Така дойде идеята за танцова драма". През 1939 г. композиторът предприема пътешествие до нестинарския край. Още тогава древният обред вече е на изчезване, но се съхранява в странджанското село Вугари (Българи). Пътуването не е лесно – от Бургас с кораб до Василико̀ (Царево), а оттам с кола нагоре в планината, където е скътано бедното селце. На място Големинов е смаян. Далечното минало сякаш е недокоснато от времето.

Процесията с иконите, хороводът под звуците на тъпана, писналите гайди, стъпките около огъня и танцът върху жаравата – всичко това става част от танцовата драма, съхранила цялата театралност на древния обред, както и мелодията, записана в село Вугари. В ефектните нестинарски сцени Големинов запазва първичната тръпка на ритъма, подсилва експресията и нажежава музиката до краен предел. Огромната палитра и звукова мощ на оркестъра не го изкушават и той оставя само шеметната мелодия и тревожния ритъм на тъпана. Нестинарското хоро е най-вълнуващият, най-атрактивен, но и най-агресивен момент в танцовата драма – еталон за екстатичност в световната музика въобще.

Разказът на Петканов е написан с пределна драматургична яснота, разделен на отделни сцени, развиващи се с логична последователност и театрална четливост и лесно е превърнат в либрето от Хрисан Цанков, по онова време режисьор в Народния театър. Ценни съвети на Големинов дава и директорът на балета на Софийската опера – Анастас Петров. Мистично обагреният сюжет взривява въображението на композитора. Драмата на младата нестинарка Демна е поетична и извисена. Според древния обичай нестинарите са избраници на свети Константин, който ги осенява с дарбата на пророци, а доказателство за тази дарба е способността им да танцуват боси върху разгорени въглени. 

Любовта и женитбата на Демна с другоселеца Найден привидно променят живота ѝ. Но в селото на мъжа си младата жена е посрещната враждебно: зли езици твърдят, че е обладана от нечиста сила. Животът със съпруга ѝ също не е радостен. Демна е различна, отбягвана и много самотна. Сред мъката у нея се пробужда повикът на кръвта – копнеж по нещо, което неудържимо я влече и обещава избавление. Грабнала иконата на свети Константин, Демна се хвърля в пламъците на домашното огнище, за да изгори в тях заедно със земните си неволи. Марин Големинов определя своята Демна като "трагично обречена героиня". Особено му допада двойнствеността на разказа – амалгама от староезически вярвания и по-нови християнски ритуали. Но най-голямото предимство на "Нестинарка" е фактът, че тя е танцов сюжет, в основата на който стои древен танцов обред.

Завършена през 1940 г., танцовата драма е представена за първи път на 4 януари 1942-ра в Софийската опера под диригентството на Асен Найденов. Либретист и режисьор е Хрисан Цанков, хореографията е на изключително талантливата Мария Димова, възпитаничка на модерната танцова школа на Мари Вигман в Дрезден, декорите и костюмите са на Нева и Никола Тузсузови, а наричаната по-късно "първа дама на българския балет" – Нина Кираджиева, е първата впечатляваща босонога Демна на световната сцена. Новаторството и оригиналният музикален език на "Нестинарка" триумфират, а младият Марин Големинов се превръща в знаменитост за една нощ. 

В своите дневници той записва: "Три месеца след премиерата в София през 1942 година Софийската опера трябваше да присъства на визита в операта във Франкфурт на Майн. "Нестинарка" беше включена в програмата. Във Франкфурт излезе много хубава критика в списанието, основано от Шуман. Може би светците Константин и Елена са били надвесени над рождената люлка на творбата!". Безспорният хит на партитурата – Нестинарското хоро, изпълняван като самостоятелна концертна пиеса, е вдъхновяваща миниатюра, която не спира да възпламенява публиката от българските и световните концертни подиуми.