Осемгодишно момче в риск да бъде дадено за осиновяване без съгласието на родителите

При живи родители защо да ходи за осиновяване. Напълно не съм съгласна да ходи за осиновяване. По-добре да бъде направена реинтеграция, да се върне у дома, казва майката на Ахмед.

Тя смята, че е жертва на социалните служби и у нас и в Италия.

Първото извеждане на детето от дома му става в Италия, когато заради рани по тялото на детето започват дела за малтретиране, което италианските власти смятат, че се случва вътре в семейството. Италианският съд ограничава правата на бащата - суданец, следват обжалвания. Ахмед е настанен в социална институция в Триест. След поредица от перипетии, грешни стъпки и бягства по пътя обратен на миграцията - вместо на Запад - семейството тръгва пеша от Триест за България, а след опит да стигнат до Египет, детето е пратено в българска институция за деца в риск.

Тревогите на майката Красимира Димитрова са че: В дома са му давали да пуши…не ходи на училище, не знае да чете...

Наред с дебелата папка документи за потресаваща одисея на това семейство, загубено в превода между четири държави (Судан, Италия, Египет и България), загубени в гората от институции, езици и култури, осезаемо в срещата ни присъстват и няколко снимки*. Ахмед усмихнат и щастлив на първия учебен ден и Ахмед след 16 месеца в домове за деца в Италия и на територията на България. Контрастът напомня на кадрите от безславно известното Могилино преди почти 10 години.

Рани, драскотини по тялото на детето, темата за Красимира е особено болезнена, защото първото извеждане на детето става в Италия точно заради рани по тялото на детето. Започват дела за малтретиране вътре в семейството. Италианският съд ограничава родителските права на бащата, следват обжалвания. Малкият Ахмед е настанен в институцията “Децета на Исус” в Триест, родителите се борят да си го върнат.  Обжалват, има съдебни гледания, както и тук: ботевградският съд уважава мотивите на социалните служби за настаняване на момчето в Дом „Свети Иван Рилски“ в село Разлив,  "до навършване на пълнолетие, а ако учи до завършване на средно образование, но не повече от 20 годишна възраст " и "режим на лични контакти с майката само в събота на територията на дома и в присъствието на служители на дома", въпреки че, според майката, тя не е с отнети родителски права и съдът няма право да разпитва дете на 9 години. За разлика от Италия детето у нас е давало показания пред съда.

Ахмед е на 9 ненавършени години. Роден е през ноември 2006 година в Триест, Италия.

Баща му Ибрахим е от Судан, страна от десетилетия разкъсвана от военни конфликти. Ибрахим Елемин, работи по времето когато се ражда сина му Ахмед в Италия. Майка му е българката Красимира Димитрова. Тя също тогава работи в Италия, като гледачка на възрастни хора.
Част от семейството на баща му са напуснали Судан. Сестра му е емигрантка в Канада, а майка му живее в Кайро, Египет.  Бабата в Кайро е помагала за отглеждането на децата, докато родителите изкарвали насъщния в Европа с редовни документи - първо в Италия, а в момента бащата работи в Германия.  В Египет са и сестрите на деветгодишния Ахмед, когото родителите взимат обратно при тях , за да тръгне на училище в Триест.

От този момент животът на тримата се променя напълно.  От беда във беда, от грешна стъпка към следваща…

От пансиона "Децата на Исус", където го настаняват социалните служби  в Триест, през Кризисния център за настаняване на деца в риск в квартал Надежда в София, до Дома за деца лишени от родителски грижи в с. Разлив - малкият Ахмед от повече от година и половина е отделен от своите родители.  Заобиколен от сираци, от деца, непожелани от биологичните си родители, или деца в риск, какъвто  социалните служби и в Италия и в България водят и Ахмед, от какво са раните по тялото на Ахмед не може да се каже категорично. Това се чете и в медицинската експертиза, правена във Италия, според която получените рани по тялото на малкия Ахмед, събудили веригата от действия в този сложен казус, може да са както от насилие,  така и от вирусна инфекция.

Историята е дълга и сложна. Прилича на абсурд, роден от неразбиране, в пропастта между различните култури и езици, различните съдебни и социални системи, с един общ елемент - хора "загубени в превода" между тези реалности, семейство, взимало грешни решения - като това да не върнат детето в социалния дом в Триест.  

Бащата Ибрахим сподели, това, което му се струва, че е разбрал, за да вземе първото, от поредица грешни решения:

Сутринта на рождения му ден ни го дадоха, и веднага дойде друга заповед - да го върнем. Адвокатката ни в Италия ни каза- сега е моментът, ние искахме да обжалваме - да стигне делото във върховен съд в Рим, но тя ни каза - това ще отнеме 2-3 години. Не искахме да чакаме толкова. Мислехме, че като отидем с детето в родината на майка му -  България, ще можем по-лесно да докажем, че го обичаме, че не сме го наранявали и че не искаме синът ни да живее в дом за сираци.

Думите на баща. Спорно действие, което, ако на бащински език се нарича спасяване, на юридически език се нарича отвличане.

Още една такава подобна грешна стъпка правят и в България, когато, според тях, осъзнават, че българските власти просто ще се позовават на италианските служби без сериозно замисляне, и след като са минали през случка, която бащата смята за поискан подкуп, в замяна на добър доклад от страна на Кризисния център за деца в риск в София, където детето е настанено след предотвратен опит, родителите да го върнат в Египет при бабата по бащина линия.

Бил готов да плати, казва бащата на Ахмед на запис. Както, според него, плащал за дела, пътуване, бягства… Станало още по-зле. Служителката сметнала, че той искал да я подкупи. Дума срещу дума, и то на език, който не е роден за никой в историята. Следва поредно "губене в превода".

Вратата се затворила напълно. Детето било преместено в дома в ботевградското село Разлив.

Обезверени родители, загубени в превода на лошия английски, италиански, арабски и български, съдебни действия от Италия до България, адвокатски съвети, напразни надежди и поредица от отчаяни родителски ходове.  Плюс усещането на тези родители, че са жертви на несправедливост. 

А майката има съвсем проста мечта - детето да живее с близки хора, защото е искано и обичано. Дете, за което майката се тревожи.

Преди да видим как изглежда този сложен казус, не само пред погледа на родителите, но и през очите на институциите, решихме все пак да чуем как тази сложна история се вижда оттвън.  Снежа Иванова е директор на Дома за възрастни хора, където майката на Ахмед, Красимира, в момента работи.