Две сбогувания в "Кавалерът на розата" от киносезона на Метрополитън

Няма нищо по-хубаво от това един оперен театър да може да си позволи да събере каймака сред изпълнителите на световната оперна сцена и да подбере мечтан състав за определено заглавие. Едва ли може да си представим по-добри образи за "Кавалерът на розата" от тези, които гледахме в последната за сезона кинопрожекция от Ню Йорк - всеки един избран внимателно и с отношение, според изискванията на авторите и на режисьора Робърт Карсън. На него се падна отговорността да възроди операта на Рихард Щраус в афиша на Метрополитън опера след почти половин век отсъствие. Карсън имаше и друго предимство - тази продукция беше партньорство с лондонската Кралска опера „Ковънт Гардън“ и с оперния театър в Торино. Красива, импозантна постановка, с впечатляващи декори и много, изпълнени по чудесен начин детайли. Действието е пренесено в годините преди Първата световна война - всъщност в епохата, когато операта "Кавалерът на розата" е била създадена от Щраус по либретото на Хуго фон Хофманстал. Меланхолия на фона на тревожност от приближаваща военна опасност - това е общото настроение в целия спектакъл, в който аристократизмът постепенно отстъпва място на войнстващата парвенющина, но като всяка комедия, историята има щастлив край. По уникален начин темите кореспондират и с днешния ден и това прави произведението още по-въздействащо. Кара те за се замислиш за непреходността на важните теми като любовта, лоялността, честта и достойнството.

Този спектакъл на Метрополитън опера беше сбогуване за двете изпълнителки на главните роли – Рене Флеминг и Елина Гаранча. И двете са решили повече да не се връщат към тези партии, въпреки че са превъзходни и много убедителни в тях. Американската суперзвезда Флеминг  заяви наскоро, че е била разбрана погрешно и не смята да се оттегля все още от оперната сцена изцяло. С такова заглавие излезе „Ню Йорк Таймс“ и тя определи това по-скоро като търсене на драматичен ефект. Сбогуването е само с ролята на Маршалката в нейния репертоар. Прекрасна беше снощи и моментите, когато героинята й пееше за безжалостно отминаващото време и страха от остаряването и забравата, всъщност бяха по-въздействащи отвсякога, защото имаха някак двояко значение. Латвийката Елина Гаранча пък сподели в антракта, че нейният герой Октавиан е на 17 години и два месеца, а по странно съвпадение сега, през май, когато тя се оттегля от ролята, се навършват точно 17 години и два месеца, откакто я е изпълнила за първи път. Гаранча беше Октавиан. Беше на 17 години, витален и влюбен, играеше първо импулсивен любовник на по-възрастна аристократка, после момче, което се облича като момиче, и във всеки един момент беше толкова убедителна в жестове, мимики, дори в по-еротичните или пък в комичните моменти.

„Химия“ имаше между всички артисти – и казвам артисти, защото в някакъв момент просто забравях, че това са оперни певци и че изобщо се пее в „Кавалерът на розата“ – толкова органично и театрално беше представянето им. Особено голям успех пожъна Гюнтер Гроисбьок като барон Окс. Бях подготвена от рецензиите в американската преса, че неговият герой е особено интересен и трактовката не е стандартната – Окс да бъде стар и смехотворен, а всъщност в този случай той е олицетворение на наглостта и пошлостта с огромното си самочувствие на секси звяр, безпардонен, затова и опасен. Изключителна динамика имаше в изпълнението на Гройсбьок, а както каза той пред водещия Матю Поленцани – освен другото, всички в публиката очакват да чуят най-ниските тонове във второ действие, които го оставят без капка кислород. И още нещо интересно – в последното, трето действие, на барон Окс му пада перуката. Публиката реагира с бурен смях. Още преди това обаче знаехме, че ни чака нещо такова, защото чухме интервю с главния перукер на Метрополитън опера Том Уотсън, който бе избран да учства и като артист в първо действие, когато на Маршалката трябваше да й бъде направена прическата след закуска. Той сподели, че за „Кавалерът на розата“ този път са били изработени 110 перуки, а всяка от тях изисква около 40 часа работа. Видяхме още тренировките на животни, защото на сцената имаше кучета, а също влязохме за момент и в ателието, където се изработват декори и по-конкретно статуи, необходими за мащабните продукции. Както винаги в тези кинопрожекции, публиката вижда дори повече, отколкото присъстващите в залата на театъра.

Ще отбележа и още две имена на певци, защото заслужават – младата и красива Ерин Морли беше чудесна като непокорната 16-годишна Софи, а в ролята на бащата беше дебютантът на сцената на Мет Маркус Брюк – също едно цветно и много стабилно присъствие – певчески и артистично. На диригентския пулт беше германецът Себастиан Вайгл – директор на Франкфуртската опера, познавач на Рихард Щраус. Той успя да осъществи заложеното в партитурата движение по ръба между класическия виенски звук, меланхолията и модерността, граничеща с истеричност. И всичко това, обединено в една т.нар. социална комедия.

Аплодисментите в края на спектакъла бяха бурни и ентусиазирани. Беше емоционален момент за Рене Флеминг и тя просълзена благодари с жестове на почитателите си. След 9 минути завесата падна, и ако не беше така, овациите щяха да продължат със сигурност още дълго!