„Травиата” от киносезона на Метрополитън

В Метрополитън опера започна нова ера – ерата на новия музикален директор Яник Незе-Сеген, който се прочу като диригент на Филаделфийския оркестър и на оркестър Метрополитен в Монреал, а преди това на Ротердамската филхармония. 43-годишният канадец обещава много нови посоки на развитие, а директорът на Мет Питър Гелб ги потвърждава и изглежда видимо доволен.

За начало Незе-Сеген избра чистата оперна класика – шедьовъра на Джузепе Верди „Травиата”, при това в подчертано класически прочит – така, както вероятно го е искал самият композитор по времето, когато да показваш съвременни герои на сцената е било доста смел и неодобряван подход. Режисьорът Майкъл Майер имаше да „запълва големи обувки”, защото преди него постановката на Вили Декер – макар и много авангардна и минималистична като изразни средства, беше и много популярна, защото идваше от Залцбургския фестивал 2005, където Анна Нетребко и Роландо Виясон получиха буквално статут на оперни легенди. Но, както казва Майер, махалото се залюлява и ако е имало една модернистична постановка, тази, която трябва да я замести, е редно да бъде класическа, за да е интересно на публиката.

Новата „Травиата” на Мет ни връща към XIX век – замислена е пълноцветно и с доза театрална прелест. Декорите не се променят – нещо, което не виждаме често в оперна постановка, но авторите на концепцията го залагат така, че чрез промени в осветлението и цветовете публиката да има усещането за смяната на сезоните. Интересно и доста неочаквано е и началото – завесата се вдига и зрителят попада директно на финалната сцена в операта, с Виолета на нейния смъртен одър, заобиколена от тези, които я обичат, застинали в покой. Вали сняг, а героинята сякаш вече е в рая. И така всичко, което се случва впоследствие, всъщност са нейните спомени. Но смъртта стои неизменно в центъра на действието и не ни позволява да я забравим – леглото е винаги там, в средата на сцената. До края. Притегателна сила на новата постановка са и солистите – интересна комбинация от очаквано и неочаквано.

Германският сопран Диана Дамрау е не само изключителна певица, но и въздействаща актриса. Яник Незе-Сеген я нарича “Мерил Стрийп на оперната сцена”. Заедно диригент и солистка бяха изработили всеки детайл, в който музикалният текст може да подсили психологическия портрет на Виолета. И всичко това видяхме благодарение на специален кратък документален филм в антракта. Изключително въздействаща беше Дамрау и както критици бяха отбелязали, че нашата Соня Йончева не се бои да показва слабостта на болната Виолета дори в пеенето си – същото важи и за германката, която дори прекъсваше на моменти арията си в трето действие с кашлица и стенания – тогава, когато вече е ясно, че героинята е много болна и не й остава много. Неочакваното, което споменах, беше появата на големия белкантов тенор Хуан Диего Флорес в ролята на Алфред – завръщане в Метрополитън опера след кратко отсъствие, но дебют в тази точно роля. В негово лице Алфред е не само млад и емоционален, но и с бляскав глас – самият Флорес призна в интервюто с водещата Анита Рачвелишвили, че не му е трудно, защото приема “Травиата” като белкантова опера. Така и звучи. И не на последно място – хаваецът Куин Келси като Жорж Жермон. Покоряващ дълбок баритон, достолепно сценично присъствие и макар че е по-млад от очакваното, Келси изгражда образа на отчаян баща, готов на всичко и взискателен в началото, а после дълбоко разкаян за това. Към неговото присъствие беше добавен един нестандартен детайл – дъщерята, за която той разказва на Виолета във второ действие, която обикновено е просто портрет, който Жермон носи със себе си, всъщност беше до него в стаята. После, в трето действие, когато Виолета е сама и бълнува, момичето се явява в булчинска рокля с дълъг воал, за да напомни защо се е жертвала младата жена, но едновременно с това и като неизбежно олицетворение на смъртта. Имаше силно психологическо въздействие.

Вълнуващо преживяване за публиката беше тази “Травиата” и публиката я възнагради с много аплодисменти, дори и по средата на някои силни сцени и особено след финалните акорди. Почти 10 минути продължиха аплаузите, а на сцената, освен всички участници – прекрасния хор на Доналд Палумбо, доста ексцентричния балет и солистите, Яник Незе-Сеген извика и целия блестящ оркестър на Метрополитън опера. И така започва една нова страница в историята на театъра, натоварена с огромни очаквания.

Поради големия зрителски интерес, спектакълът ще бъде излъчен повторно на запис на 20 февруари в Синема Сити.