Пътешественикът Иван Панкев: Да пътуваш означава да разбереш по-добре себе си

Прави филми за непознатите планини. Извървял е Ликийския път, изминал е пеша над 600 километра в Нова Зеландия и е пропътувал 2 500 км с товарни лодки по Амазонка. Посрещал е изгреви в Сахара и е стъпил на крайчеца на света - в Ушуая... За да разкаже впечатления от различни кътчета на Земята Иван Панкев гостува на предаването "Нощен хоризонт".  

Родом е от Пазарджик. Завършил е езикова гимназия в града, след това Техническия университет. Работил е известно време като програмист, преди да закрият българския офис на фирмата, в която бил нает.

Започнал да пътешества преди седем години. „Винаги съм имал тази страст към пътешествията, но тогава се престраших да го направя – нищо не ме спираше“, разказа Иван пред "Хоризонт".

Винаги мисля за завръщането 

„Изпитвам вътрешна потребност да посещавам нови места за мен – били те в България или в чужбина. Колкото са по-далечни, ми е по-интересно, но нито за момент не съм си помислял да не се върна в България. Дори напротив – колкото по-дълго ме няма, повече ми липсва.“

Колкото повече обикаля, толкова повече точки си слага на gps-а за бъдещи посещения. Казва, че се очертават все повече пътешествия.

Първоначално започва с преходи в родните планини – с приятели, а след това и сам, да прави все по-големи преходи и с все повече багаж. Днес казва, че с опита се трупа и увереност, че можеш да се справиш.

През върхове и пустини

Най-трудният му връх до момента е Казбек, в Грузия, малко над 5 хиляди метра. „Там си е ледник. На тази височина ходиш по ледник. Хвана ни страшна буря там. Същия ден там загина един руски турист, беше ударен от мълния. Там е доста по-сурово.“

Изкачил е най-високия връх в Северна Африка - в Мароко. Нощта в пустинята нарича едно от най-магичните си преживявания. „Залезът, изгревът на следващата сутрин – като се изкачиш на някоя дюна и видиш това море от пясък, се чувстваш толкова незначителен и в същото време толкова чудесно.“

Най-тежките преходи, които е правил, са били в Андите в Боливия, тъй като там няма никаква инфраструктура – няма хижи и пътеки. Движил се по описани в книга маршрути. „Нямаш изход – или стигаш крайната точка на маршрута, който е една седмица ходене, или трябва да се върнеш обратно. Нямаш опция. Нямаш места, откъдето да си купуваш храна.“

Научил се е да пътува нискобюджетно. В повечето случаи пътува на стоп и спи в палатка, което хем намалява разходите, хем се превръща в лесен начин да срещнеш местни хора и да ги опознаеш.

Има си сайт, в който пише кратки статии за пътешествията си. „Някой ден може би и книга ще стане.“

Най-дългото му пътешествие било до Иран и обратно на автостоп, с автобус до Истанбул като отправна точка. „Беше 141 дни, почти пет месеца, само с раница. Иран донякъде ме разочарова като природа, но бях очарован от населението, тъй като източното гостоприемство си е съвсем живо там. Постоянно  ме спираха на улицата – да ме почерпят чай, да ми кажат „Здрасти“.

Казва, че където и да отиде, ако се задържи повече в дадена страна, много бързо "хваща" основните неща на езика. Така например когато били в Южна Америка със съпругата му, ги мислели за бразилци, защото се научили добре да общуват на испански.

„В Турция се оправях на турски, в Иран – на фарси, в Армения, Грузия, Азербайджан – на руски. Какъвто се наложи.“

Обиколил е всички балкански страни. „Куриозни ситуации винаги има. Когато се опитахме да пресечем от Сърбия в Косово на средата на един път, пред един фургон изскочи един митничар и каза: „Дайте сега 50 евро тука, че минахте, без да спрете на знак Stop. Така и не ни взе 50 евро. После се оказа, че това била официалната граница…“

Към най-големия град на Земята без сухопътна връзка

Имал мечта да отиде до Сирия. В годината на Арабската пролет в Мароко, Алжир и Тунис, бил убеден, че нищо няма да се случи в Сирия, но размириците започнали и сменил посоката към Ливан, за което не съжалява. 

Прекарал е 70 дни на стоп из Аржентина, Чили, Парагвай, Уругвай. Южна Америка била детската му мечта. Затова се върнал там втори път и пътувал почти 20 дни по Амазонка – почти 2 500 км с местни товарни лодки. Така се озовал в най-големия град на Земята - в Перу, до който няма сухопътна връзка и можеш да стигнеш само по вода и въздух. От там потеглил към Еквадор в претъпкан кораб. 

„Спяхме на хамаци. Толкова беше пренаселено, че по някое време имаше местен, който спеше под моя хамак и ме беше страх да не му стъпя на главата, когато слизам.“

Да стъпиш на действащ вулкан

По случайност изкачил действащ вулкан в градче на чилийско-аржентинската граница. От местната туристическа агенция им обяснили, че пътеката е затворена, което не ги спряло и със сегашната му съпруга, тогава приятелка, се заизкачвали нагоре.

„По едно време стана буквално топло под краката. Когато се надвесихме над кратера, си бълваше доста пушек. Хванахме един тираджия на стоп. Той ни каза, че бил изригнал преди една седмица този вулкан.“

Прекарал и два месеца на стоп из Нова Зеландия, която се оказала "твърде уредена" за неговия балкански манталитет, но имало и с какво да го изненада.

„Не можеш да палаткуваш извън определените места, но като природа и природни дадености е може би наистина най-уникалната страна, която съм посещавал. Бях изумен – на 600 метра надморска височина имаше ледник, в същото време обграден от гъста тропическа гора. И до днес нямам обяснение за този феномен.“

Убеден е, че хората трябва да пътуват, защото това подпомага самоосъзнаването.

„Много често хората са вкарани в някакъв шаблон, което въобще не е истина. На почти всички места, където съм бил, хората много повече си приличат, отколкото се различават. Стремежите на хората са едни и същи навсякъде. Моят съвет е да се пътува.“

Цялото интервю слушайте в звуковия файл.