Иван Добчев: Театърът не бива да угажда на публиката, а да я извисява

„Винаги съм много критичен. Създали сме един модел да не се ласкаем, да не приемаме, че сме винаги добри, винаги на върха, винаги прекрасни.“

За битката срещу конвенционалното

Имало е и по-добри Малки сезони, но в този също имаше интересни неща, отчита Добчев.

„Абсолютно безсребрена е цялата тази инициатива. Няма билети, не се продават билети. Нещото, което за нас е ценно, не се измерва с това колко билети са продадени, каква е печалбата. Това са най-видимите, най-първите белези, знаци на онова, което всъщност „Сфумато“ отстоява вече 30 години – да се борим срещу комерсиалния театър, да се борим срещу конвенционалното, срещу онова, което угажда на публиката, а не я извисява.“

„И това е нашата битка. Затова беше създаден и „Сфумато“, допълни режисьорът.

„Това е голяма битка. Всеки ден, всеки сезон е битка за устояване, да продължиш да отстояваш тези мерки, тези ценности, заради които е създаден театърът и заради които трябва да се прави театър. Театърът не е нещо, което се прави за забавление, за разтуха, да погъделичка епидермално зрителя. Театърът е нещо, което задава сериозни въпроси за смисъла, за големия смисъл. За какво сме, защо сме, къде отиваме.“

Има ли театърът енергия за съпротива

Според Иван Добчев в българския театър е била направена „пошла реформа“, която е предопределила много от нещата.

„И театърът, благодарение на тази реформа без възможност за никаква съпротива, просто затъна в това да се комерсиализира. Това, което започва да става мярка – мярката е продаденият билет. Колкото повече продадени билети за едно нещо, толкова значи то е по-добро. Това е нонсенс.“

Добчев разказа, че работата му по пиеси на Радичков и Константин Илиев като че ли най-вярно и злободневно отразява случилото се по време на прехода.

„Това са едни спектакли, които, без да са публицистични, по някакъв начин отчитат тоя контекст, в който попаднахме, в който почнаха да се подменят ценности, да се намират някакви други критерии за това кое е нашето, кое е нашият смисъл, към кое трябва да се стремим, кой е човекът, как човекът може да успее и за какво изобщо да стои и да живее в тая държава…“

От годините на социализма съм си изградил един гард да не се занимавам директно с политиката, да не я обслужвам, сподели още театралният режисьор.

Колко е важно да бъдеш срещу мейнстрийма

През последните години съм на ръба на отчаянието, че може нещо да се промени, да се спаси, призна проф. Иван Добчев.

„Като наблюдавам какво е положението с образованието, какви са тия поколения, които излизат от българските училища, от българските гимназии, с какво те са облъчени, какво бълват телевизиите, как всъщност тотално замитат, няма и помен от това, с което трябва да се занимава истинското изкуство. Сериали, всякакви такива неща. Онова, което нашите фестивали като „Икар“, „Аскеер“ започват да награждават, онова, което колективистичното възпитание почва да налага като гласуване, като мнозинство…Това се определя някак си от тълпата, от бройките, от множеството. Там вече почва да  има само една форма – популистки, да се харесват на всички.“

Иван Добчев смята, че сега онова, което стои като нещо само по себе си, срещу контекста, все повече се замита и не се забелязва. „Това е и патосът на Малкия сезон, който организираме, който дава шанс точно на такива неща, които са въпреки този контекст, въпреки тази мода, въпреки този лайфстайл.“

Булевардният театър си се продава и оцелява сам по себе си, държавата трябва да подкрепя другото, което ще бъде „не така купувано и с охота препродавано“, изтъкна още проф. Добчев.

Той има художествено образование от гимназията. Казва, че освен от него, от неофициалния си учител проф. Леон Даниел, когото духовно е следвал, е научил, че „режисьорът не трябва да се занимава с нещо, което вече е направено, вече е регламентирано, вече е постигнато“.

„По този начин той дърпа зрителя нанякъде, където зрителят не е бил, а не слиза към него, не се приближава, не прави нещо, което той знае. /…/ Да откриваш, да не се спираш, да не повтаряш това, което си правил – примерно четири пъти съм правил „Албена“ на Йовков, и четирите спектакли са абсолютно различни, нямат нищо общо помежду си, те са като че ли правени от друг човек. Това е за мен важен принцип, не отстъпвам от него.“

"Сфумато" - пътят към различния театър 

Връщайки се към годините на създаване на театралната работилница „Сфумато“, проф. Добчев поясни, че тогава е разбрал, че театърът такъв, какъвто го е познавал, не е неговият театър.

„Започнах да мисля как да изляза от този конвенционален театър и да направя нещо, което е друго. За да избягаш от клишето, за да избягаш от онова, с което старият театър те завлича, трябва да излезеш от него.“

Тогава го повикали в Министерството на културата с предложение да оглави Сатиричния театър, а той поискал, ако имат доверие в него, да му позволят да направи собствен театър.

„И така се започна. След което към това се присъедини Маргарита Младенова, която имаше същата идея. Защо работилница? Така си мислех в самото начало – че трябва да бъде работилница, не лаборатория, защото главното там е в процеса, в репетицията, в това, което се прави, самата работа.“

Тази година „Сфумато“ отбелязва 30 години от създаването си, а фестивалната форма "Малък сезон" става на 20 години. Емблематичната театрална работилница се утвърди като открито пространство за сценични изследвания и експерименти. Името „Сфумато“ идва от Леонардо да Винчи и това е техниката му за рисуване на въздуха.