Премиера на „Севилският бръснар“ в Телавивската опера

В операта „Сeвилският бръснар“ на Росини почти няма ария, която публиката да не познава и да не си е припявала. В спектакъла на Телавивската опера творбата бе поднесена в стилистката на нямото кино от началото на ХХ век. Интересът към спектакъла бе огромен. Не се е случвало друг път да ни спират почти от автобусната спирка с питане за излишни билети. И това на фона на затворената Миланска Скала заради настъплението на пандемията корона вирус и на отмененото участие на чужденци в телавивския маратон, което бе обнародвано точно по време на премиерата в оперния театър, който се намира по трасето му!

Още по време на увертюрата започна трескавото тичане, премятане, падане и ставане по сцената. Цялата комедия на ситуацията се „помещаваше“, според идеята на датчанина Мартин Лингбо, в двуетажна сграда с малки бръснарница и нотариална кантора на приземния етаж и с „падащи“, по-точно местещи се четвърти стени на двата етажа, така че действието ту бе в къщата , ту - на улицата пред нея. Интересно бе решението и на персонажите. Най-комичната и невзрачна фигура, изцяло решена със средствата на клоунадата, бе на граф Алмавива – френския тенор Себастиан Друа, който тук бе неудачник, страхливец, несръчен и каквото още ви дойде на ум.Ако не бе Фигаро и най-вече кесийките с жълтици, с които подкупва всички по пътя си, едва ли би се оженил за Розина. Що се отнася до красавицата, тя преди всичко се отличаваше с прекрасен глас- мецосопрана от Русия Айгол Ахметчина, и с пластичност. Танците й често изглеждаха доста съвременни, а зрителите още от първата сцена се възхитиха на Розина в мъжки бричове, която се опитва да избяга по завързани чаршафи от прозореца на втория етаж на къщата на настойника си. Следва комично гонене в стила на немите форми и, естествено , връщането й, завързана в чувал. Може би най-привлекателната фигура в този прочит на операта-буфа, която бе доведена до буфонада, в което не винаги преобладаваше добрия вкус ( но и в нямото кино той не е на първо място), беше образът на дон Базилио-Гуидо Локонсоло. Стройният красавец също не е безразличен на Розина, но има един съществен недостатък- доста е беден. Затова стигащият до пояса му граф Алмавива, с пълните с пари джобове, не можеше да не го измести от всяко невинно моминско сърце… Музиката, която ние познаваме като „ария на клеветата“, тук бе решена като алхимична сцена, може би с елементи на магьосничество, или най-малкото на впечатляващи химически експерименти с огнени и звукови ефекти, които дори накараха подслушващия Фигаро да „загуби“ за малко слуха си. Що се отнася до Фигаро - Джонатан Мишие, това не бе хитроумният симпатяга, с когото сме свикнали, а ленив тарикат, който освен с фризиране на перуки се занимава и с татуировки, а никога не пропуска да отмъкне, откъдето успее, каквото види. Клептоманията, заедно с любовта към подслушването, са главните му козове в мелодрамата на сцената. В решението на оперния спектакъл имаше и няколко безмълвни персонажи, които изпълняваха всевъзможни комични етюди. Едно бе сигурно: трите часа на представлението отминаха като една минута и нямашекак нито за миг зрителят да се отпусне и да поскучае.