Димитър Бечев: Изгледите за потискане на конфликта в Нагорни Карабах все още не са добри

Дванадесет дни Илхам Алиев, президентът на Азербайджан, повтаряше, че офанзивата няма да спре, докато арменците не отстъпят от всички територии на страната му. Тази риторика, бомбардировките на Степанакерт, Ганджа, десетките хиляди бежанци и ежедневните сводки на арменските загуби в жива сила говореха за това, че този път Баку е избрал пътя на тоталната война с всички произтичащи от нея хуманитарни, демографски и икономически усложнения.

Но на тринадесетия ден, след като войските му завзеха няколко селища около Джабраил и Физули, но далеч преди да са отвоювали всички оспорвани земи, азербайджанският президент се съгласи на преговори или, както ги нарече, „последен шанс“ за Армения да се оттегли с мир. Това показва, че, както и при т.нар. Четиридневна война от 2016 година, целите на азербайджанската офанзива са били ограничени, посочи Димитър Бечев в предаването „Събота 150“:

„Нагорни Карабах се състои от две части – бившия автономен район, който обяви независимост от Азербайджан при разпада на Съветския съюз, другата включва седемте района, които не бяха част от този район и където мнозинството беше азерско, те бяха завоювани от арменците. Всякакви придобивки в тези райони могат да бъдат „продавани“ от Алиев на обществото на Азербайджан като победа, без да се преминават всякакви червени линии, които би очертал Кремъл“.

При цялата си риторичност, предупреждението на Алиев, че дава „последен шанс“ на мира, трябва да се приема сериозно. Също както и изявлението на Ибрахим Калън, говорителя на президента Реджеп Ердоган, че всяко примирие ще трае кратко, ако арменците не се оттеглят от всички територии, завзети през 1994-та. Тонът от Анкара се промени съществено от времето, когато изтъкваше необходимостта за дипломатическо решение на спора:

„Това изявление на Калън звучи по друг начин в контекста на ситуацията на терен и доказаното присъствие на турски сили (в Нагорни Карабах). Вероятността за нова ескалация не бива да се изключва“.

Не бива да се изключва и рискът от допълнителна интернационализация на конфликта в Южен Кавказ. Тук Бечев е на едно мнение с други наблюдатели:

„Виждаме как Турция заимства от руската тактика на вмешателство. Разполага свои сили, но това не е редовната турска армия, а милиции, свързани с нея, разчитайки на прокси сили, както много често прави Русия в Донбас и Сирия. Така хем максимизира политическите дивиденти от участието си, от друга страна не носи отговорност за ескалацията“.

При тази политика от турска страна Русия играе непривичната роля на стабилизатор в непривично за последните години сътрудничество със Запада в лицето на Франция и Съединените щати. Но турският удар я завари неподготвена.

„Русия беше поставена в деликатно положение, защото се оказа, че всъщност не е чак толкова влиятелна… Сега се оказа, че Азербайджан е способен да игнорира сигналите от Москва“.

Ако оръжията наистина замлъкнат задълго днес, както обяви Сергей Лавров, Кремъл „ще спаси честта си“. Но, както пише в съвместното изявление на външните министри на Русия, Армения и Азербайджан от тази нощ, „конкретните параметри на режима за прекратяване на огъня ще бъдат съгласувани допълнително“.

Провал в „съгласуването“ ще е тежък удар за Москва, сочи Димитър Бечев:

„Все пак Москва е гарант за спазването на примирието от 1994 година. Тя има възможност да поддържа тесни контакти с Ереван – съюзник в организацията по договора за колективна отбрана, и с Азербайджан, близък политически и икономически партньор на Русия. Ако се окаже, че тези дадености не ѝ помагат да бъде брокер на споразумението, това би донесло сериозно поражение върху престижа на Русия в цялото постсъветско пространство“.

Поражението все още може да се превърне в победа от руска гледна точка. Това зависи от уреждането на въпроса за мироопазващите сили, въпрос, който виси вече четвърт век. Късно вчера пред „Скай Нюз“ Илхам Алиев даде надежда, че спорът поне по този елемент от овладяването на конфликта ще бъде решен. Но преди това трябва да бъде решен главният за Баку въпрос – „освобождението на завладените земи и връщането на азербайджанците там“. Едва след това двете страни на конфликта трябва да изберат кои да бъдат миротворците. Важно е и какво ще каже за това и Армения:

„Дълги години арменското ръководство се противопоставяше на искането на Русия да има водеща роля, тъй като те сега са по-уязвими, твърде вероятно е, ако Русия постави отново темата на масата, това да е цената за мира. Въпреки че Русия губи от началото на тази ескалация, ако изиграе картите си добре, може да получи нещо от цялата ситуация с установяването на военно присъствие и по този начин придобиване на някакъв политически коз спрямо Азербайджан и Армения“.

Мироопазващата мисия е „необходимо, но не достатъчно условие“ за установяване на мир, отбелязва Димитър Бечев.

„Остава основният фактор. Дълго време имаше паритет на силите, но в момента Баку усеща, че нещата се обръщат в тяхна полза. По този начин стимулът за използване на военна сила за притискане на арменската страна е налице. Това дава и легитимност на режима.“

В идеалния случай решението на този ребус би било оръжейно ембарго против Азербайджан и против Армения, но това едва ли ще се случи.

„Нито Турция, нито Русия имат такъв интерес, а и останалите доставчици на оръжие, Израел също. Едва ли това е на дневен ред“.

Ролята на Турция в най-новата фаза на конфликта в Южен Кавказ буди опасения. През последните 4 години външната политика на Ердоган доведе до конфронтация на Турция с всичките ѝ съседи - с Гърция и с Кипър за морските граници, със Сирия и с Ирак заради турските военни интервенции в тези страни, а сега и с Армения. Но на Балканите Турция действа заедно със, не срещу НАТО и ЕС. И според Бечев зловредна намеса във вътрешните дела на балканските държави не следва да се очаква.

Интервюто с Димитър Бечев можете да чуете в звуковия файл.