10 години от арабските революции – равносметката от бившия американски дипломат Франк Уизнър

След няколко дни ще се навършат 10 години, откакто един дребен търговец от неголям град в Тунис реши, че няма да търпи повече мизерията и издевателствата на властите. На 17 декември 2010 година Мохамед Буазизи се самозапали и изгоря в отчаяние, но разпали надеждите за свобода и просперитет на десетки милиони като него. Бунтове и революции обхванаха Арабския свят от Атлантика до Персийския залив. За съжаление, и тези надежди изгоряха - ако не напълно в родината на Буазизи, то в повечето други страни на Арабската пролет. 

Какви промени претърпяха след 2011 година стабилният днес Египет и катастрофиралите Сирия и Либия. 

По време на дългата си кариера от края на 70-те години на миналия век до 2011 година американският дипломат Франк Уизнър служи на различни президентски администрации. А като посланик в Египет в годините на Хосни Мубарак и пратеник на Обама след бунта на „Тахрир“ през януари 2011-а, има централно участие във формирането на американската политика по отношение на Близкия изток. Днес 82-годишният Уизнър е консултант по международни въпроси в нюйоркската правна компания Squire Patton Boggs. Той е събеседник в предаването „Събота 150“. 

Посланик Уизнър, Вие взехте участие в египетските събития от началото на 2011 година като пратеник на президента Обама с доста деликатна дипломатическа мисия. Защо демократичният „експеримент” в най-многолюдната арабска държава се провали през 2013 година?

Не съм сигурен, че демокрацията бе постигната в Египет след въстанието на площада „Тахрир” и в други египетски градове през 2011 година. От улични демонстрации и падането на режима египтяните преминаха направо към военно управление и едни доста странни избори, след които властта беше поета от „Мюсюлманските братя” - които едва ли можем да причислим към демократите. После дойде обществената реакция срещу тях и армията отново пое властта. Всъщност така и не се стигна до някаква демократична интерлюдия. Затова си мисля, че въпросът, който трябва да си зададем, е какво представлява египетската политическа култура. И ако демокрацията има бъдеще в Египет - как да я постигнем? Със сигурност пътят към нея не е прав и без завои, и зависи от реалностите тази страна.

Това ли е Вашият отговор към критиците, които припомнят речта на президента Обама в Кайро от юни 2009-а и обещанията му за подкрепа на движението за свобода и законност в мюсюлманския свят? Направи ли Западът достатъчно в подкрепа на демократичното движение?

Очевидно е, че можехме да направим повече. Но все пак съм убеден, че грешката, която всички ние - и не само администрацията на Обама, правим, е, че не отчитаме естествения ход на нещата. Египет е древна страна с древна цивилизация и за мен пътят към демокрацията в нея не е така очевиден. Забележете - най-популярната, общоприета и ползваща се с доверието на обществото институция в Египет е армията. 

Погледнете на нещата по този начин. Дайте си сметка за страха от нестабилност. Спрете за момент и се огледайте из региона. Взрете се в хаоса из Арабския свят. И тогава се запитайте - коя е правилната стратегия за напредък към демокрация, върховенство на закона и свобода на медиите? Всички тези идеи, които вие в България и ние в Съединените щати така ценим, не се получават с магия. Трябва да действаме внимателно. Целите ни трябва да са скромни, да градим бавно като имаме предвид местната култура и местните реалности. 

Мислите ли, че Египет днес, при управлението на президента Сиси, върви по този път? Преди време Сиси заяви, че ще са нужни 20-25 години, за да се изгради демокрацията в Египет. Вярвате ли, че той води страната към тази цел?

Основната цел на Сиси е, първо, да осигури стабилност. Да поддържа ред и законност, да изгради наново икономиката, да развие инфраструктурата. В един обхванат от хаос регион и след опита с „Мюсюлманските братя“ - толкова противен за много египтяни - основната му цел е това, а не установяването на представителна демокрация по класически западен образец. В бъдеще в Египет трябва да се стремят към повече зачитане на закона, повече зачитане на човешките права, постепенен преход към по-свободни медии и независимо правосъдие. Тези внимателни стъпки са необходими, преди да се премине към напълно развита демокрация.

Спечелиха ли Съединените щати и Европа от идването на генерал Сиси на власт?

И да, и не. Египет е фактор с огромно значение в Арабския свят. Да видиш тази страна отново стабилна, а не пропаднала в ноктите на ислямски фундаменталисти и особено на тези, които прибягват към терор - това е важно за Запада и е база за сътрудничество с правителството на Сиси.  В същото време всички се стремим към Египет, който не е така груб, и в който властта се придържа в по-голяма степен към човешките права и върховенството на закона. Но не бива да съдим Сиси по способността му да постигне демокрация. Трябва да сме повече реалисти.

Повече реалисти? Това означава ли да сме по-напористи, както поддръжниците на президента Сиси от Залива?

Монархиите от Залива се стремят към нещо много по-различно от демокрация в Египет. Техният приоритет е да възстановят единството на Арабския свят и способността му да противодейства на заплахите, които виждат от страна на Турция и Иран. Египет им е нужен за това. В преследването на нашите цели, ние, западняците трябва да сме по-напористи, но и по разбиращи. По-деликатни и по-тихи, с по-малка публичност на дискусиите за човешките права. Да обсъждаме между четири стени с генерал Сиси и египетското правителство в кои сфери могат да си гарантират по-близко сътрудничество със Съединените щати и Европа.

Кажете за Либия. Тази страна е фрагментирана, хаос владее на много места. Предвид това, което виждаме днес, оправдана ли беше военната интервенция на Запада през 2011-а?

Нека си припомним каква беше ситуацията през март 2011-а. До интервенцията се стигна, когато войските на Кадафи настъпваха към Бенгази. Очакванията бяха, че ще се стигне до жестока конфронтация и кланета. Прав ли беше Западът да защити хората в Бенгази? Много хора мислят, че това не е било необходимо, но аз не съм убеден. Но това, което пропуснахме да сторим, е да положим целенасочени политически усилия във времето след като Кадафи бе спрян. Пропуснахме да предложим рамка за политически компромис, в който Триполи и Бенгази, Кадафи и неговите опоненти, да намерят някакво равновесие помежду си. В един момент например Африканският съюз излезе с мирен план, но не мисля, че ние отдадохме на това приоритета, който заслужаваше, колкото и трудно постижимо да беше. Трябваше ни политическо, а не военно решение на кризата, защото в противен случай, както видяхме по-късно, Либия щеше да пропадне в гражданска война. Гражданска война, на която още не можем да видим края. 

Беше ли нападението над консулството на САЩ в Бенгази през септември 2012-а повратна точка в американската политика спрямо Либия и региона?

Със сигурност беше повратна точка във вътрешната ни политика. Републиканците от опозицията се хванаха за убийството на посланик Кристофър Стивънс, за да заклеймят държавния секретар Хилари Клинтън и цялата администрация и да политизират проблема. Нападението в Бенгази имаше и вторични последици - върху начина, по който нашите дипломати из целия свят трябваше да действат оттогава насетне - с огромен, често негативен ефект върху дипломатическата ни работа. Но дали промени нашия подход към Либия? Не, не го промени, защото ние не се включихме в борбите и не станахме страна в либийската гражданска война. Ние правилно заложихме на подход чрез ООН за прекратяване на войната. Все още търсим политическите условия да обединим либийците около една компромисна преходна уредба. Администрацията на Тръмп е отчасти отговорна за това, че седя и наблюдава отстрани, вместо да запретне ръкави и да работи енергично за политическо решение. 

Кажете за Сирийската война. В един момент президентът Обама и европейските му партньори решиха, че е нереалистично да се надяват да свалят президента Башар Асад. Но ако не можеха да го отстранят, не можеха ли поне да попречат на избиването на стотици хиляди цивилни и да предотвратят бежанските вълни към съседните страни и Европа?

Сигурен съм, че можехме да се справим по-добре. Достатъчно е само да видим последиците днес - близо половината от сирийското население е прокудено, а половината от тези хора са в чужбина, градовете и инфраструктурата са разрушени. Това си е чист ужас и не само не му се вижда краят, ами сега, докато си говорим, има вероятност за възобновяване на турските бойни операции в Северна Сирия. Не съм сигурен - убеден съм, че колебливите опити за военни удари срещу режима, след като използва химическо оръжие, и за военно подпомагане на части от опозицията създадоха много, много трудности. В Сирия, както и в Либия, военно решение няма. Решението е политическо - в това, което ООН се опитва да направи, и в процеса от Астана. Наистина ми се иска Съединените щати да вземат по-дейно участие в търсенето на политическо уреждане за Сирия. Мизерията, гладът, разрушенията са срещу интересите на всички ни. 

Днес в Сирия, както и в Либия, не Западът, а други, регионални сили, държат основните козове. Как ще се развият мирните инициативи зависи от борбите между тези сили. Как можем да контролираме, да направляваме тези конфликти, така че да минимизираме неблагоприятните им последици?

Наистина смайващо е как подбирате думите си! Няма как да направляваме един конфликт. Това, което можем да направим, е да се опитаме - ние, американците и европейците - да постигнем решение на компромисна основа, което може и да не е перфектно, но да е в интерес на всички. Ако се преструваме, че нямаме лостове за влияние, ще пропуснем много. Със сигурност сте наясно, че нашите лостове не са за подценяване.

Бъдещето на който и да е режим в Сирия - дали някаква договорена форма или някаква форма на управлението на Асад - зависи от това как ще бъде приет. Имаме ли икономическо влияние? Притокът на капитали и помощ от Запада могат да са част от решението за по-стабилна Сирия. Без наше участие означава, че Сирия не може да се възстанови. Така че имаме възможността да добием резултат, различен от днешния, стига да сме готови да сме част от решението. Днес нито Европа, нито Съединените щати участват активно и ефективно в усилията за постигане на политическо уреждане на Сирия. Бих искал това да се промени.

Интервюто с Франк Уизнър можете да чуете в звуковия файл.