Антъни Доер пред БНР: Писателят има суперсили

„Използвам писането, за да коригирам своето невежество. Опитвам се да свикна с мисълта, че ще умра, без да знам за толкова много интересни неща. Използвам работата си като начин да научавам повече. Истинското удоволствие идва, когато завършиш книгата. Като писател имаш суперсили“.

Това сподели пред БНР Антъни Доер, американски писател на произведения в жанра драма, исторически роман и документалистика. Автор е на романите „Светлината, която не виждаме“ и „Облакът Кукуландия“.

Според него „не можем да се правим, че всеки път, в който изсечем гора или изсушим езеро, няма да има никакви последствия за нас“.

„Фактът, че можеш да си спомниш вчерашния ден те прави това, което си. Изборите, които помниш, че си направил – това е твоята история. Това означава, че имаш същност. Тя е много крехка“, допълни в предаването „Понеделник вечер“ носителят на престижната американска награда за журналистика, литература и музика „Пулицър“.

„Може би съм бил на 8, когато майка ми ме запозна с „Хрониките на Нарния“ от К.С. Луис. Лъвът, вещицата и дрешникът, първата книга от поредицата – тя остана с мен. Идеята, че деца откриват дрешник по време на Втората световна война и изведнъж попадат в един много богат свят с говорещи лъвове, невероятни сили и цветове. Спомням си как попитах майка си – как са написали това, какво имат предвид? Тя ми каза – само един човек е написал книгата и той е мъртъв. Тази идея ме изуми – малките черни знаци по бялата страница могат да съдържат толкова богатство и цветове. Мисля, че това ми даде куража да опитам да създавам истории и да пиша книги, макар и да не го осъзнавах по това време. Следващата голяма книга за мен беше „Дневникът на Ане Франк“. Прочетох я, когато бях на 14. Тя също е била на подобна възраст, когато е убита. Почти същата идея ме осени – заради това, че е написала своята история на хартия, нейният глас продължава да се чува. В 20-те си години започнах да чета още по-задълбочена литература, харесах много Джак Керуак, писател, който работи с много енергия в прозата си. Харесах много и Вирджиния Улф. Итало Калвино и Борхес също имат своето въздействие върху мен. Влиянието им може да се усети в „Облакът Кукуландия“.

„Отне ми седем години да напиша „Облакът Кукуландия“. През това време се случиха толкова много неща, които ме накараха да се запитам - дали пък не повтаряме някои исторически събития, довели ни до Втората световна война, например. Събития, за които говоря в „Светлината, която не виждаме“. Увеличаването на национализма, маргинализирането на определени групи, строенето на стени между хората. Всеки човек, който не учи история, е в опасност от това да повтори най-грубите ѝ грешки. С „Облакът Кукуландия“ се опитах да разбера кой пази историите живи, кой се грижи за това никога да не забравяме културната и политическата история. Отговорът за мен са библиотекарите и библиотеките. Те активно запазват информацията през годините. Като малък приемах библиотеките за даденост – майка ми ни оставяше заедно с единия ми брат и там ни посрещаше умореният учител. В един момент порастваш и разбираш, че библиотекарите са смели хора, които пазят светлината, знанието, пазят библиотеките винаги подсигурени с нови книги.

„Облакът Кукуландия“ ни отвежда на много места във времето и пространството. Веднага правят впечатление присъствието на България в романа и героят Омеир.

„Облакът Кукуландия“ има петима главни герои. Двама от тях се намират в 15-и век. „Светлината, която не виждаме“ е посветена на радиото, това беше моят първи импулс за романа – светлина, която не виждаме, пренасяща гласове през стените по това време е съвсем нова технология. Това наистина променя и силовите структури, тъй като възходът на нацизма едва ли би се случил без развитието на тази технология. По този начин реших да развия и „Облакът Кукуландия“. През 15-и век има толкова много интересни неща, които се случват в Европа. Барутът пристига от Китай, най-силната предпазна технология по това време са стените. Стените на Константинопол успешно пазят града от всякакви набези през вековете. Аз се оказах вманиачен по това да науча повече за тях. Благодарение на сигурността, византийската империя успява да събере огромно количество богатства. Особено в библиотеките. Около 75 процента от древногръцките текстове оцеляват благодарение на библиотеките иззад стените на Константинопол. По това време се появяват печатната преса и компасът, който помага на търсачите да открият Америка. Отново виждаме тази нова технология, която пътува отвъд стени. Както радиото. Тя позволява на старите ръкописи да излязат от библиотеките в Константинопол и да посеят семената на Ренесанса в интелектуалния свят. Харесах много идеята за този вид революционна технология, смятам, че и в момента живеем в такова време. В първите шест месеца, докато пишех „Облакът Кукуландия“, мислех за връзката между Истанбул и България. Запознавам ви с Ана – момичето, което живее иззад стените на Константинопол и Омеир – момчето от планините, което изведнъж се озовава в редиците на армията на младия султан Мехмед, който решава да се възползва от новите военни техники, за да превземе Константинопол. 

Трябваше да пътувам до България през април 2020-а. Работех по книгата и исках да отида до Родопите, за да посетя всички места от детството на героя ми Омеир. Наложи се обаче да описвам чрез проучвания от разстояние и въображение. Много се натъжих, че не успях да видя вашите невероятни планини и реки. Пътуването по света спря по това време. Районът, който избрах за родно място на Омеир, много ми напомня за Айдахо, където живея. Всеки, който живее в планините, има много силна връзка с природата. Исках това момче да има същото отношение към планината и животните. Вложих много от самия себе си в този герой“.

Писането и на двата романа изисква дълги и задълбочени изследвания. Антъни Доер открива много любопитни факти.

„Четях за това как барутът стига до Европа, например. Или какво е пергамент. Не знаех, че най-добрите пергаменти са се правели от неродени телета. Интересувах се и от това само мъже ли са били книжовници по време на Константинопол. Понякога жените в манастирите също са пренаписвали текстове. Знаем това от хора, открили мастило по ноктите на починали монахини. Тези неща са ми толкова интересни, че понякога събирам твърде много информация и няма как да я включа в книгата, която пиша. В „Светлината, която не виждаме“ главната ми героиня е сляпо момиче от Франция. Нямам представа какво трябва да има в стаята ѝ. Поставях се в положение, в което съм написал едва две изречения и вече трябва да си представям какво има в спалнята на момиче от Париж през 1937-а. Естествено, търся снимки, които могат да ме запознаят с подобна ситуация. Малко по-сложно беше при „Облакът Кукуландия“, защото трябваше да се опитам да разбера какво прави млад човек зад стените на Константинопол през 1450 година. Какво би било най-логично да обядва или дори да обува. Чета различни хроники, информирам се от всеки, който е писал през този век. Опитвам се да разбера колко богати или бедни са били, за да опиша храната на масата им. Какви птици са яли по това време, могли ли са бедните хора да си ги позволят. Кой е можел да си купи зехтин. Подобни неща“.

„Облакът Кукуландия“ е мащабен проект, който Антъни описва като „книга за всичко“. Вдъхновена е от лична история.

„Мисля, че отчасти това бе мотивирано от баба ми. Когато бях на 14, тя дойде да живее със семейството ми. Двамата ми братя вече бяха в университет. Лекарите я диагностицираха с Алцхаймер, не бях чувал за болестта. През следващите 2-3 години виждах как болестта унищожава всичко, което баба бе преди. Тя не можеше да се грижи за себе си. Играехме на карти и изведнъж забравяше кой съм. Можеше да си спомни текстове на коледни песни, но нямаше идея къде се намира. Мисля, че това ме накара да се замисля за ценността на живота, колко важни са спомените. Ако спомените си отидат, всичко, което сме, си отива с тях. Написах „Облакът Кукуландия“ в 40-те си години. Усещах, че искам да го направя, докато имам силата на въображението си, интелектуалните способности да направя книга, посветена на „всичко“. Сложен труд, който започва от миналото, пренася ни в настоящето и бъдещето. С много сложна структура, запознаваща читателя с пет отделни истории. Реших, че искам да постигна това, докато все още мога. Една от основните теми за петимата ми герои е именно паметта. Какво е миналото ни? Защо ние, хората, искаме да стигнем до по-добри места. Защо мечтаем за тези облаци Кукуландия – фантастични места, замъци в небето. И какво научаваме, преди да се завърнем у дома. Напълно променени“.

„Облакът Кукуландия“ определено е книга за неспокойните души. Онези, които мечтаят, търсят, пътуват. Колко важно е да сме любознателни за света около нас?

„Това е нож с две остриета. Тези от нас, които са пораснали на Запад, живеят с представата, че винаги трябва да искат още. Посланието на всичките ни реклами е – ако си вземеш и този продукт, това кафе, това пътуване до Бора Бора, ще си по-щастлив. Само си вземи още малко. Ако си купиш още една риза, ще си най-добрата си версия. Това се опитвам да загатна и в книгата – винаги ли тревата е по-зелена от другата страна на оградата? Понякога стигаш до място, което желаеш и осъзнаваш, че и там има проблеми. Колко пъти например някой пътува до Париж, за да осъзнае, че сърцето му продължава да е разбито и там. Въпреки че е напуснал България или Америка. Има я обаче и тази част от мен, която все иска да научи повече. Чувствайки тежестта на нашата тленност, искам да видя колкото се може повече от този свят. Винаги съм се опитвал да балансирам това в себе си. Да, искам повече, но трябва и да приема това, което имам. Мисля, че това е едно от посланията на „Облакът Кукуландия“. Има малка легенда в центъра на книгата, която всеки от героите ми чете и пътува през времето. В центъра на тази история е пастирът Етон, който иска да напусне мястото, на което се намира, за да посети магическа страна. Неговото пътуване го връща у дома и в края на историята той има различен поглед върху значението му. Такова е и моето пътешествие. Навлизайки в средната си възраст, опитвам да осъзная, че сега е най-доброто време. Днес сме по-млади, отколкото ще бъдем когато и да било. Ако сме късметлии, ще живеем поне 80 години на тази невероятна, магическа и объркана планета. Какъв дар е да бъдем тук. За съвсем малък отрязък от време. И въпреки желанието ми да опозная света, трябва да приема, че, ако единственото, което видя, са изгревът, залезът и трите дървета в двора ми, в компанията на човек, който ме обича – това ще бъде достатъчно“.

Темата за опазването на природата също е важна в книгата „Облакът Кукуландия“. Антъни я разглежда по един по-нестандартен начин.

„В миналото с Ана и Омеир около Константинопол читателят усеща, надявам се, полета на много диви птици из града. Когато стигаме до настоящето с героите Зено и Сиймор, мисля, че се забелязва ограниченото присъствие на дивите животни. Сиймор става приятел с една птица, на която се случва нещо лошо и цял живот той страда за това. В бъдещето героинята ми е затворена в много тясно пространство. Тя няма никакъв контакт с диви животни. Има на разположение единствено виртуалната реалност. Четях много за климатичните промени. Има и друга голяма трагедия, през която светът ни преминава. Губим толкова много диви създания. Птици, риби, насекоми. През последните 30-40 години сме загубили около 50 процента от дивите животни. Не можем да се правим, че хората могат да оцелеят без взаимодействащата си мрежа от животни“.

За връзката между хората – сега и преди.

„Имаме нови технологии, които те убеждават, че можеш да си свързван с всеки човек по света много лесно, но те често могат и да ни разделят. Синовете ми, които гледат в Инстаграм как приятелите им са на парти, например. По време на пандемията не им позволявахме да ходят на партита и те се чувстваха много отделени. По начин, по който аз не съм се чувствал. Като дете не съм гледал снимки на приятелите си в мрежата, просто излизах в гората или ходехме да храним кокошките. Чувствам, че трябва да продължим да се подсещаме, че въпреки всяко доказателство да твърди, че сме центърът на вселената – ние сме тези, които ги боли, ние сме заклещени в трафика, ние чакаме час пред кабинета на доктора. Трябва да си спомним, че и докторът може би има Covid днес и всичко се случва малко по-бавно. Или че сме в трафика, защото има пътно произшествие. Трябва да помним, че и на другите хора се случват подобни неща и тези връзки са важни. След това ние трябва да знаем, че сме свързани и с други живи същества“.

Една голяма новина за „Светлината, която не виждаме“. Хю Лори и Марк Ръфало ще са част от актьорския състав на мини сериала по романа.

„Адаптацията започва да се снима в Будапеща. Мисля, че ще заснемат мини сериала няколко месеца, за да заснемат различни части от историята. Ще направят и частта с Вернер. Книгата разказва историята на френско момиче и германско момче. Мисля, че екипът трябва да работи с много сетове – за да представи живота на Мари - Лор и този на Вернер. Мащабът ме смущава страшно много. Като писател имаш суперсили. Можеш да взривяваш сгради, да сменяш костюмите на героите си непрекъснато. Да имаш герой като Мари, която е малко момиче в началото на книгата и възрастна жена на финала. Няма нужда да търсиш различни актьори за ролята. Впечатлявам се много от тези големи продукции, в които, за да взривиш една сграда, трябва да платиш огромна сума пари. Никога не съм мислил за пари, докато пиша книгите си. Колко ще струва да подпаля град в Париж, например. Опитвам се да уча от целия процес. Четох сценария и дадох своите бележки, но не разбирам как подготвяш кадър, в който камерата се издига над целия град. Отидох на снимачната площадка и бях ентусиазиран да науча и да гледам, да пожелая успех на всички. Сценаристът е Стивън Найт, познаваме го от „Остри козирки“, много популярен сериал. Сценарият е много интересен, успява да премине от времето преди войната, до това след нея много бързо. Епизодите ще бъдат по около 1 час“.

„Светлината, която не виждаме“ се превръща в една от най-успешните книги в модерната история. Продава над 15 милиона бройки по света, а за нея Антъни получава една от най-престижните литературни награди „Пулицър“. Очакван ли е успехът?

„Не, разбира се, че не. Не вярвах, че мога изобщо да завърша тази история. Не съм французин, не съм германец. Заложих на огромен риск – зрящ човек съм. Мари е незряща и трябваше да чета много мемоари на слепи хора. Нямахме много пари, а трябваше да пътувам до Франция и Германия. Оставях жена си с двете си деца и отивах да работя по книгата. Жена ми възкликваше - отиваш във Франция да пиеш вино и ме оставяш с бебетата тук? Чувствах много вина и страх, докато пишех книгата. Просто исках да я завърша. За мен истинското удоволствие идва, когато завършиш книгата. Не те интересува дали ще стигне до един, или до милион читатели. Благодарен си, че си доживял да я завършиш. Това смятах, че е най-голямото ми постижение“.

Ето какво е началото на „Светлината, която не виждаме“…

„Помня първата си мисъл за романа много ясно. Бях във влака, работех в университета в Принстън. Беше в първите дни на мобилните телефони. Когато влизаш в Манхатън, влакът минава под земята. Имаше един човек със стар телефон, говореше си с някого за филма „Матрицата“. Когато попаднахме под земята, връзката прекъсна и човекът се ядоса. Помислих си – той си говори от този малък предмет с размери на тесте карти, който праща невидими сигнали със скоростта на светлината от кула на кула и така стига до човек, който може да е дори в Мадагаскар. Нима очаква това да работи? Помислих си, че всеки път, в който вдигнем телефона, за да говорим с наш приятел, преживяваме магия. Забравяме за това, защото го приемаме за нещо всекидневно. Технологията замаскира тази невероятна магия да комуникираш със скоростта на светлината. Реших, че искам да представя какво технологията на радиото значеше за мен, когато бях дете. Не мислех за Втората световна война, имах само заглавието и тази идея, че всички тези технологични магии се случват около нас и ако само се опитаме да ги възприемем малко повече, ще можем и да ги оценим подобаващо“.

А какво е началото на писателя Антъни Доер?