Да се поучим от Версайския договор столетие по-късно

Западните лидери, които вече полагат основите за бъдещия мир с гаранции за сигурност и проекти за възстановяването на Украйна за сметка на Русия, трябва да са наясно, че когато става дума за една мощна страна, ръководена от националисти, договореният мир е по-добър от диктата. Това сочи опитът от Версайския договор и периода между двете световни войни.

Годината е 1929-та. Споменът за касапниците при Вердюн, Сома, Капорето, Тутракан, Дойран и Галиция все още не е заровeн в прашасали библиотеки, а е съвсем жив в съзнанието на оцелелите. Отровените от национализма мозъци от онова време може да бленуват за реванш, но едва ли някой си представя, че само десетилетие по-късно ужасът от Първата световна война ще се повтори, и то в многократно по-големи размери.

За броени години обаче международният ред, установен в Европа от участниците в Парижката мирна конференция, се преобръща. През 1933 година под ударите на нацистите рухва първата германска република - Ваймарската. Две години по-късно те въвеждат задължителна военна служба, без да чуят и гък от Франция и Великобритания за това погазване на Версайския договор. През 1936-та престъпват договора още веднъж като безнаказано въвеждат войски в демилитаризираната Рейнска област. През 1938-ма французи и британци наблюдават безучастно Аншлуса с Австрия. На Мюнхенската конференция по-късно същата година победителите в последната война се опитват да омилостивят победената Германия, като й „даряват“ Судетската област. Броени месеци след това осакатената по този начин Чехословакия е окончателно разчленена на чешка част, погълната от Третия Райх, и словашка, превърната в марионетка на Хитлер. През септември 1939-та - едва 6 години след като идва на власт - Фюрерът посяга на Полша. Едва тогава западните съюзници се опълчват решително. Резултатът е Втората световна война.

Вместо да пресекат заплахата в зародиш, французи и британци дълго време се опитват да омиротворят нацистите. Мюнхенската конференция и предателството към чехи и словаци са само върхът на тази политика. Защо се държат по този начин и позволяват на Хитлер да се засили до толкова? Дали защото разчитат погрешно намеренията му? Или преценяват погрешно последиците, когато претеглят плюсовете и минусите от отстъпките, които ще направят? Може би се чувстват твърде отслабени във военно отношение след дълги години на социалноикономическа криза, в които укрепването на армията е далеч от приоритетите на държавниците? А може би защото Версайската система на икономически, военни и териториални ограничения на Германия след Първата световна война е дълбоко сгрешена? Възможни са много обяснения, казва Маргарет Макмилан:

"Френските и британските политици от онова време наистина са положили огромни усилия да избегнат нов разрушителен конфликт, подобен на Първата световна война. Не бива да забравяме, че всички те са преживели войната, изпитали са ужасната й цена в човешки живот. И са направили, поне според мен, достоен опит да запазят мира.

Имало го е и усещането - не толкова във Франция, колкото във Великобритания - че съставителите на Версайския договор не са се отнесли подобаващо с германците и че някои от исканията на Хитлер са били легитимни. Това, което не са осъзнали навреме, е какво представлява Хитлер. Затова са си мислели, че ще задоволят Германия с определени отстъпки и хората по света ще продължат да живеят в мир.

Но Хитлер не се задоволил нито с Австрия, нито с части от Чехословакия. Всъщност, след Мюнхенската конференция през 1938 година Хитлер е бил силно разочарован, защото германската общественост приветствала споразумението. И разпоредил на Гьобелс да засили още повече пропагандата за война.

Политиката на омиротворяване се дължи на няколко фактора. Фрацузите и британците са се опасявали, че няма да могат да се справят с Хитлер, въпреки започналото превъоръжаване. В Париж и Лондон са надценявали Вермахта. Надценявали са и възможностите на Луфтвафе - германските военновъздушни сили. Опасявали са се, че след като градовете им бъдат бомбардирани обществената подкрепа просто ще се срине. Това не се е случило когато наистина били бомбардирани през войната. Но всички тези съображения в крайна сметка са натежали и са допринесли за решението, че е разумно да опитат разбирателство с мирни средства.

Мисля, че в известен смисъл западните лидери допуснаха същата грешка с Путин. Те не осъзнаха, че земите, които той отне от Украйна през 2014 година, няма да са му достатъчни. Не разбраха същността на неговите амбиции."

Да се върнем в междувоенния период. Нямаше ли да успее политиката на омиротворяване, ако бе започнала много по-рано - още през 1919-та? На Парижката мирна конференция западните съюзници не търсят компромис - те диктуват на Германия да се откаже не само от западните, но и от източните си покрайнини, лишават я де факто от боеспособна армия срещу заплахата от Полша и от Болшевишка Русия, налагат й огромна сметка от компенсации за страните, които е нападнала през 1914-та. Не е ли бил принципът „горко на победените!“ в основата на Версайската несполука?

"Според един френски дипломат от онова време проблемът се е състоял именно в това, че договорът не е бил нито твърде суров, нито твърде мек спрямо победените. Всъщност някои от клаузите му са били приложени - разоръжаването например. Но и тук британците, и американците не държали особено да предотвратят превъоръжаване на Германия.

Германците смятали клаузите за репарациите за дълбоко несправедливи. Тук може да се спори в двете посоки. Самата Германия е наложила наистина тежки репарации на Франция след войната през 1871 година. Тогава французите са изплатили цялата сметка. След 1945-та Германия е била третирана много по-зле - страната е била окупирана и разделена и все пак реакцията на германците е била далеч по-слаба от жалванията им след 1919-та.

Проблемът, когато слагаш край на една война, е, че може да си или твърде щедър към врага - често това се постига трудно и против общественото мнение собствената ти страна - или твърде жесток. Може да се каже, че ако съюзниците бяха по-щедри към Германия, ако бяха помогнали за възстановяването й - както е станало след Втората световна война - или пък ако бяха много по-жестоки към нея, следващата война щеше да бъде избегната.

Но през 20-те години на ХХ век изгледите за траен мир са реални. Германия е приета в Обществото на народите. Сключва договорите от Локарно, гарантиращи неприкосновеността на границите на запад. Тези и други събития от онова десетилетие са били обещаващи и затова си мисля, че не можем да хвърляме вината за всичко, което се е случило през 30-те години, върху това, което е ставало по-рано. Според мен това, което наистина тласка германците към бездната, е комбинацията от въздействието на Голямата депресия и глупостта на десните политици, които издигат Хитлер на власт с идеята, че могат да го употребят за своите цели."

С договорите от Локарно от 1925 година Великобритания и Италия - и тогава, както и днес, две от водещите европейски сили - се съгласяват да бъдат гаранти за ненарушимостта на френско-германската и френско-белгийската граница. С това Берлин се отказва за втори път след Версай - но този път доброволно! - от областите Елзас и Лотарингия. За източните граници на Райха обаче - за Горна Силезия, Познан и Данциг - такива гаранции не са дадени. Това развързва ръцете на Хитлер малко по-късно.

"Навремето се говорило за необходимост и от „източно Локарно“. Но такъв договор бил много по-трудно постижим заради решимостта, особено сред националистите в Германия, да не допускат германци под полска власт. Те мразели т.нар. Полски коридор, който разделял провинцията Източна Прусия от останалия Райх и осигурявал излаз на Полша на Балтийско море. Германците в Чехословакия също не стояли мирно, въпреки че никога не са били част от самата Германия, а от Австро-Унгария. Десницата в Германия превърнала тези судетски немци в мощен лозунг за своята кауза."

Защо Версайският договор е тъй противоречив - нито твърде суров, нито твърде мек? В края на войната френските лидери се опитват да убедят Великобритания и Съединените щати да продължат военновременното сътрудничество във вид на военен и икономически блок, който да спомогне за по-бързото възстановяване на Франция и да държи германците мирни в териториално поокастрения им Райх. Но Лондон и Вашингтон не приемат това предложение. Осъзнали, че ще трябва да се справят сами, чрез Версайския договор французите се опитват да потиснат максимално потенциала за повторен възход на Германия с по-сурови, но и по-мъчно приложими клаузи. Мирният договор се оказва неефективен заради разединението между победителите.

"Французите са тези от западните съюзници, които понасят най-големи страдания в Първата световна война. При тях, може би като изключим Сърбия, пропорцията на убитите спрямо цялото население на страната е най-висока. Сраженията на Западния фронт се водят предимно в Северна Франция, която е напълно опустошена. Преди 1914-та именно Северът е сърцето на френската индустрия. Там са били съсредоточени въгледобивните мини и стоманолеярните. Но този регион така и не успява да се съвземе истински от войната. Дълготрайните последици от нея се виждат и до днес."

"На този фон, след 1918-та френската общественост е убедена в необходимостта от външна подкрепа. Французите се опасяват от Германия, която - макар и победена - е все още мощна държава, с огромен демографски потенциал, с по-висока раждаемост, т.е. повече войници в бъдещето. Франция има известна подкрепа от британците и американците, но не достатъчна. Във Версай Великобритания и САЩ проявяват съчувствие към французите и подкрепят претенциите им към Германия, но след мирната конференция се отдръпват. Когато президентът Удроу Уилсън се завръща във Вашингтон, той не успява да убеди Сената да подкрепи договора, което води до отказа на Съединените щати да влязат в Обществото на народите. Британците пък се обръщат все повече към усилията да съхранят колониалната си империя, т.е. все по-далеч от европейските дела. Усетила се сама, Франция се опитва да компенсира този развой като изгради съюзи с новите държави по източните граници на Германия - с Полша и Чехословакия."

Франция се опитва също така да спъне икономическото възстановяване на Германия. Когато виждат, че съответните клаузи на Версайския договор не сработват, французите се опитват да вземат нещата в свои ръце. В началото на 1923-та те нахлуват в Рурската област и за близо две години слагат ръка върху най-важната част от германската тежка индустрия. Резултатът е катастрофален, понеже пасивната съпротива на германците води до хиперинфлацията, която разтърсва Ваймарската република и уврежда трайно крехката демокрация в Германия.

"Част от проблема с репарациите е, че германците ненавиждат тази клауза. Причините за това не са една и две, но главната е усещането им, че не са загубили на бойното поле. Разбира се, това усещане е погрешно. През лятото на 1918-та съюзническите войски напредват с голяма бързина към границите на Райха. Изпаднало в паника, германското върховно командване иска от правителството да договори спешно прекратяване на бойните действия. След Компиенското примирие обаче същите тези генерали бързо забравят онзи момент на паника и започват да прокарват легендата, че германската армия не е била победена от врага, а ударена в гръб от либерали, социалдемократи и евреи. Много германци решават да повярват на тази антисемитска легенда и, съответно, отхвърлят репарациите като несправедливост."

"Когато съюзниците съставят репарационната сметка, те са наясно, че Германия няма да плати всичко. Затова разделят задълженията й на три дяла. При това регламентът е такъв, че третият дял не подлежи на изплащане преди да бъдат изплатени първите два, а те съставят по-малката част от сумата. Германците, разбира се, не плащат тези два дяла, а забавят плащането и, за да ги принудят, Франция и Белгия пращат войски в Рур. Последвалата хиперинфлация изглежда като че ли е предизвикана от германското правителство като начин да намали репарационната сметка. Накрая Густав Щреземан стабилизира Германия и започва да плаща на французите, но паралелно с това американците намаляват на два пъти сумата на репарационните задължения, първо чрез плана Доус, а след това, през 1929-та чрез плана Йънг. В крайна сметка Германия не плаща чак толкова много, но вътрешнополитически този факт е без значение, защото самите германци смятат, че не е трябвало да плащат изобщо."

В такъв случай грешка ли е било обвързването на следвоенното възстановяване на Франция и Европа като цяло с репарациите от Германия?

"По онова време не е изглеждало погрешно. Германия, разбира се, е била засегната от войната, но съвсем малка част от нейната земя е била пряко ощетена. Така че инфраструктурата, жилищните сгради и промишлената база са били непокътнати. Когато французи и белгийци поглеждат отвъд границата, те виждат страна, която е в много по-добро състояние от техните собствени страни. Може и да са бъркали, но е съвсем разбираемо защо данъкоплатците във Франция и Белгия и техните политически лидери са убедени, че германците трябва да платят - да си платят за това, което са сторили. Защото през 1914-та Германия е тази, която нахлува в Белгия и Франция, а не обратното. Може да се спори доколко е било удачно съюзниците да се опитват да извличат репарации от Германия, но обратен подход би бил политически невъзможен предвид общественото мнение у дома. Всеки политик, който би дръзнал да каже, че репарациите са грешка, би загубил следващите избори."

Ще бъде ли твърде повърхностно да сравняваме украинците днес - тяхното отношение към Русия, с французите от 1918-та и тяхното отношение към Германия?

"Мисля, че такова сравнение може да се прави с всяка страна, която воюва. Особено със страна, която е била нападната несправедливо. Гневът и желанието някой да бъде наказан са наистина силни и разбираеми. Можем да сравним настроенията в Украйна днес с тези във Франция по време на Първата световна война."

А дали не прекаляват - французите по онова време и украинците днес? Защото през 1918 г. германската икономика може да изглежда в по-добра форма от френската, но през 1923-та е съсипана …

"Нека мислим с реални понятия. Могат ли украинците днес да бъдат убедени, че трябва да простят на Русия и да заживеят в разбирателство с източния си съсед, веднъж щом войната приключи? Мисля, че това би било изключително трудно при всичките разкази за постъпките на руските войници в Украйна.

Само че си мисля, че в дългосрочен план, ако Русия, както някои спекулират, бъде сполетяна от вътрешни размирици като последица от тази война, ако руснаците и техните лидери сметнат, че останалият свят се е отнесъл зле с тях - това би било формула за нови проблеми в бъдеще.

Но как да убедиш две воюващи страни да се помирят помежду си? Обикновено за това е нужно цяло поколение. Толкова бе необходимо на Франция и Германия, за да се помирят след Втората световна война. Но те все пак се свързаха помежду си и се превърнаха в ключови членове на европейската общност. Така че помирението е възможно, макар и много трудно."

Организацията, която е трябвало да предотврати Втората световна война - Обществото на народите, се оказва безсилна. Като причина за това се сочи най-често самоизолацията на Съединените щати. Нима международният ред и сигурност в периода между двете световни войни са били заложници на политиката в една страна?

"Би било твърде пресилено да твърдим това. През 20-те и 30-те години Съединените щати все още не са се превърнали в глобалната сила, каквато са през втората половина на столетието. Те, разбира се, са били и тогава много богата страна, с многобройно население и щастливо географско разположение. Но все още не са били военна сила от глобален мащаб. Със сигурност Обществото на народите е щяло да бъде по-ефективна организация, ако Съединените щати не се бяха отказали да участват, но отказът на Сената не е единственият фактор. Картината е щяла да бъде различна, ако британците със своята световна империя бяха оказали по-голяма подкрепа на Обществото. По това време обаче те са били загрижени далеч повече за това какво ще се случи в Далечния изток и някакси се надявали, че европейските дела ще се наредят от само себе си.

Но наистина си мисля, че нещата през 20-те не са се развивали чак толкова зле - германската и европейската икономика са започвали да набират скорост, сключени са били договореностите в Локарно и дори фашистка Италия е сътрудничила с Франция и Англия за една по-умерена политика. Мисля, че 1929-та - 1932-ра е моментът, когато събитията са взели лош обрат."

Какво да кажем обаче за днешно време? Днес хората в най-отдалечени точки на света са далеч по-зависими от събитията в една страна, отколкото са били преди столетие.

"Днес международната сигурност съвсем видимо зависи от това, което прави Русия. Цялата днешна криза нямаше да се разрази, ако не бяха действията на Кремъл. Що се отнася до Съединените щати, разбира се, те днес са много по-различни. Сега те са глобална сила, много по-важна за стабилността в международните отношения, отколкото през 20-те и 30-те години на миналия век. Без днешната администрация във Вашингтон Украйна едва ли щеше да получи помощ с такъв размах. Затова си мисля, че украинците и тези, които ги подкрепят, трябва да бъдат доста притеснени за това какво ще се случи, ако в САЩ се установи администрация на републиканците.

Действително много републиканци подкрепят украинската политика на президента Байдън, но има и група, която настоява Съединените щати да не се намесват в конфликта. Сред тях има и такива, които се възхищават от Путин. Към момента вероятният кандидат на партията за президентските избори догодина е Доналд Тръмп, който е не само непредсказуем, но също така дава ясно да се разбере, че не изпитва никакво съчувствие към Украйна."

Първата световна война бе последвана от Втората. Не е ли това, в крайна сметка, провал на демокрацията като обществено-политическа система? Социалдемократи и либералдемократи се провалиха в Германия и страната бе завладяна от Хитлер, а после демократическите правителства на западните държави не можаха да решат как да го спрат, преди да е станало твърде късно.

"Не мисля, че можем да говорим за провал на демокрацията. Демократичните държави често се нуждаят от повече време, за да вземат решенията си. Такова е естеството на системата им за управление. Но си мисля, че техните решения се оказват лоши по-рядко, отколкото решенията на диктатурите. В крайна сметка именно провалът на политиката на помирение през 30-те убеди обществеността във Франция и, още повече, във Великобритания, че Нацистка Германия е неблагонадеждна, че разбирателство с Хитлер е невъзможно и че трябва да му се опълчат. Погледнем ли към авторитарните режими, особено тези, които се контролират от един човек или ограничен кръг от хора, ми се струва, че те допускат много по-големи грешки. На демокрациите може да им е нужно време, но накрая често взимат правилните решения."