Войната в Украйна: Човешките съдби и споменът за началото

Загубите на човешки животи, скръбта на близки и приятели нямат национална идентичност

Снимка: europa.eu/eurostat

Тема на Мая Щърбанова в предаването ''Хоризонт до обед''

Update Required To play the media you will need to either update your browser to a recent version or update your Flash plugin.

Хиляди бежанци от Украйна, предимно майки с деца и възрастни хора, потърсиха спасение в нашата държава само дни след започването на военните действия в родината им. Голяма част от тях преминаха границата ни с Румъния при Дуранкулак.

За войната в Украйна се говори ежедневно. През изминалите две години едва ли има тема, която да не е била дискутирана. Вероятно не са и малко случаите, в които различното отношение към това безумие е разделило приятели, семейства.

През цялото време, докато отразявах като журналист бежанската криза в първите месеци от войната, съм се вълнувала единствено от човешките съдби, защото виждах уплахата в очите на жените, дошли тук сами с децата си, виждах деца, които с месеци отказваха да говорят, а ако го правеха, говореха само за военна техника, не за играчки, отбеляза в репортажа си Мая Щърбанова, която разказа за преживяното и спомените на бежанците в предаването "Хоризонт до обед".

И за да можем поне да се опитаме да си представим какво е да напуснеш дома си, да не знаеш къде ще пренощуваш следващия ден, какво ще правиш следващата седмица, как ще живееш следващия месец, година… трябва да се чуят гласовете на самите бежанци.

Няма как да не се говори и за онези хиляди българи, които се впуснаха в доброволческа дейност, за да помогнат на украинските майки и техните деца. Няма как да не се благодари на онези хотелиери, които много преди държавата да реши да им помага финансово, отвориха базите си по морето, стегнаха доколкото успяха хотелите си, осигуриха изхранване за бежанците и освен покрив над главата и храна, им подариха надежда и увереност, че не са сами в тази тяхна трагедия. Със сигурност не можем да пропуснем и усилията на Областния съвет на БЧК в Добрич и техните доброволци. Единствената шатра, в която бежанците можеха да се нахранят и отпочинат на границата при Дуранкулак, беше тяхната и за некратък период от време работеше денонощно.

Илюзия е да си мислим, че в която и да е война има победители. Загубите на човешки животи, скръбта на близки и приятели нямат национална идентичност. Преди почти две години всички бежанци от Украйна, застанали пред камерите на българските журналисти, споделяха надеждите си войната в страната им да приключи скоро и те да се завърнат по домовете си, където от останките да изградят новия си живот.

Днес едва ли някой все още живее с идеалистичната представа за скорошен край на това безумие, случващо се на няколкостотин километра от нас. Вероятно надеждата за край на войната вече е заместена от друга такава – да видят живи отново братята, синовете, съпрузите си и да се научат да съществуват, на фона на бомбите, заплахата от смърт и неясното бъдеще.