"Преди и сега": От ТКЗС до земеделие в тежко състояние

"Вземаха по течението на река Арчарица (Арчар - бел. ред.), най-хубавата и плодородна земя, нашата земя беше там, около стотина декара."

Изхранването било затруднено, защото почти цялата реколта била изземвана. Всеки се справял както може, дори и с хитрини. Имало и закон за притежание на определен брой добитък в домашни условия, който да служи за изхранване.

След разпадането на кооперативните стопанства, заедно с режима през 1989г., много хора успяват да върнат земите си, но според  председателя на Българската агрохранителна камера Венцислав Върбанов, българите не са били готови самостоятелно да отглеждат и продават продукцията си, а голяма част от хората вече живеели в градовете, което още повече затруднило поддържането на земите.

"Политиката тогава е била да се откъсне българинът от собствеността си. По-възрастните хора не осъзнаваха, че когато получат тази собственост, няма да могат да я ползват. Много хора, които имаха възможности и сили, се опитаха да обработват, но с малки площи бяха неконкурентноспособни."

В момента земеделието в България остава в тежко състояние. Работна ръка не се привлича, не е атрактивно за младите, с всеки изминал ден нещата се влошават, отчита Венцислав Върбанов.

Преди години е имало силна политика, насочена към земеделието.

"Бяха мобилизирани всички, които можеха да бъдат полезни - ученици, войници, държавни предприятия, всички в сезона помагаха на селското стопанство за прибиране на реколтата. ТКЗС-тата бяха изчерпали своята форма на организация. Голяма част от тях работеха на загуба и загубите се покриваха от държавата."

Младежите били ентусиасти и сами са се организирали, за да обработват земите. Тогавашният Съюз на народната младеж не е отчитал тяхната работа, а се е концентрирал върху ТКЗС-тата.

"Хората, които работеха там, бяха демотивирани и много се крадеше. Сега държавата не е в състояние да се занимава с организацията, особено държавата, която в момента наблюдаваме", коментира Върбанов пред БНР.

Въпреки тежката работа, дядо Момчил помни младостта си като весела - "бяхме като един колектив, младежки".

Бригадите дълги години остават задължителна лятна работа за учениците и студентите. Те са били изпращани да вършат работа на различни места, където не достига работна ръка. Сега, когато отдавна не съществува задължителна работа, много младежи искат да заминат на лятна бригада в САЩ със студентска виза, защото така получават възможността да пътуват и да видят един по-различен свят.

Силвия е студентка. Смята, че плюс на нашето време за младите хора е именно изборът, който имат, не само да пътуват, но и да изразяват мнението си и да имат свободна воля. А посланието на дядо Момчил към днешното поколение е да не спира да учи, да работи и да се развива, както и да бъдат благодарни за това, което имат, защото ходенето през гори и поля, за да стигнеш до училище, не е преувеличено.

"9 километра през баирите. За нас нито се е грижил някой как ще ходим. Сутрин тръгваме в 4, за да стигнем в 8 в гимназията в Арчар. Животът, който сега живеят децата, грижите, които полага държавата – подсигуряват училищни рейсове за извозване, а те не искат да ходят…"