Анете Биерфелт пред БНР: Всеки един от нас е пътуващо кино

Бестселърът на датската писателка Анете Биерфелд "Пътуващото кино на Мистър Сайто" спечели сърцата на читатели в цял свят. Как започва всичко?

"Бях музикант дълги години. Преди това пък бях художник. Преди десет години започнах да пиша книги за деца. В последно време се занимавам с двата си романа за възрастни. В същото време пазя детето в себе си. Топлината и музиката. Всичко това добавих в тези две истории. Това беше ново за мен. Не знам как другите автори пишат. Аз нямам представа какъв ще е целият сюжет. Просто започвам да пиша. Все едно тръгвам на приключение в непознати земи. Понякога дори не знам дали ще оставя живи героите си на финала. Ако ги убия – сама се ужасявам от себе си. Магическо е. Трябва да почакам, за да разбера какво ще се появи.

Обикновено, за подобно приключение, си взимам няколко важни инструмента. За "Пътуващото кино на мистър Сайто" ми помогна една кутия за обувки. Вдъхновявам се от истински истории. Една от приятелките ми от детинство прилича на Уна, момичето, което главната ни героиня среща. Тя ми е разказвала, че пра-пра-баба ѝ е била много дребна, когато се ражда. Слагат я в кутия за обувки. Винаги съм намирала този разказ за невероятен. Зачудих се дали, ако прекараш първите си мигове в кутия за обувки, ще се интересуваш от това и като възрастен. Въображението ми започна да работи от там. Замислих се какъв вид обувки би харесвала тази героиня. И така, историята ме повежда".

А обувките се оказват едва началото...

"После се появи и моряшкия пансион – дом "Витлеем", намиращ се на отдалечен остров. Той трябваше да има 24 стаи. Като коледен календар. Това е мястото, където нашите героини отсядат в Горна Кайра. Не исках мястото да бъде обикновен хотел. Трябваше да е нетипична, зле поддържана сграда в средата на Океана".

А животите на героините Фабиола и Кармелита не винаги се развиват по план...

"Намирам за очарователни очакванията на човешките същества. В един момент обаче не получаваме това, което искаме. Какво правим тогава? Може би достигаме до резултат, който е много по-добър от това, което мечтаем. Дори и да боли. Дори и да трябва да загубиш някого. Ставаш по-мъдър".

Защо обаче Анете Биерфелт праща героите на "Пътуващото кино на мистър Сайто" на отдалечен канадски остров?

"От дете знам за наши предци, които през 1929-та се пренесли в Канада. Те заживели при фар и пясъчен плаж. Помня когато наследниците им, които са на годините на родителите ми, се прибраха в Дания. Наблюдавах тези непознати канадци, които ми разказваха за техния остров. Той се казвал “Принц Едуард” и, за разлика от острова в историята ми, разполагал с мост към сушата. Аз не можех да имам мост в книгата си, тъй като Фабиола щеше много по-лесно да избяга от острова. Фериботът в книгата ми непрекъснато е развален.

След това, като по-млада живях в Канада. В Монреал. Така се случва всеки път. Взимам си по нещо от място, което познавам, за да го комбинирам с приказно пътуване в света на писането. Надявам се, че читателите ще тръгнат заедно с мен".

В "Пътуващото кино на мистър Сайто" ще намерите човешки истории, които ще ви развълнуват. Именно тази палитра от съдби превръща историята на Анете Биерфелт в незабравимо пътешествие.

"Мисля, че това се отнася до всичко, което правя. Когато създавам музика, искам да стигна до хората. Преподавала съм музика и на деца, които наричат "проблемни". Давала съм такива уроци дори в затвори. Не творя с идеята песните и книгите ми да са супер популярни и обичани. 

Иска ми се да покажа, че шанс за успех имат дори и онези хора, които не възприемаме на пръв поглед. Трябва да намираме красотата във всичко. 

Точно както в моряшкия пансион в книгата ми. Във всяка от 24-те му стаи ще намериш човек, който е поне малко ранен. Като всички нас. Искам да напиша любовно писмо до всеки, който се чувства повален. Аз определено съм, понякога. Знам, че всеки, който има сърце е преживял нещо тъжно.

В реалния свят, в който живеем в момента, всеки има някакво мнение. Никой не иска да общува. Лудост е! Не ми се поглежда към новините, защото те често са ужасни. Трябваше да създам антидот. 

Трябваше да направя нещо, за да ни напомня, че дълбоко в себе си сме еднакви. Всички сме свързани по някакъв начин. Трябва да възприемаме различията си. 

Най-красиво е, когато хора от различни места и с различни идеи се съберат и опитат да създадат нещо заедно. Това ни напомня, че сме хора".

Във времена, в които често забравяме какво е да си човек - съществува ли надеждата?

"Мисля, че надеждата я има, защото всички я търсят и тъгуват по нея. Наскоро летяха дронове край летището в Копенхаген, никой не знаеше откъде идват. Страшно беше. За нас бе нещо ново – дори се запитахме дали не отиваме към война? Уплаших се, но си казах, че не мога да променя големия свят, но мога да изляза на улицата и да поговоря с някой непознат. Винаги имаш възможността да идеш до някой магазин и да се посмееш с продавачите. Майка ми бе точно такава. Тя общуваше с всички. Казах си, че и аз искам да съм такава. Околните може да ме мислят за луда. Няма значение. Искам да се свързвам с хората.

Много съм горда, че до сега, книгите ми са издадени в 27 страни. Не го казвам, за да се хваля, а за да покажа, че темите в книгите ми също могат да ни обединят, защото показват това, което ни свързва. Независимо дали си тайландец, българин, датчанин или французин. Всички имаме вътре в себе си копнеж по нещо по-добро. Трябва да си го припомняме по-често".

Мистър Сайто се оказва важна фигура за хората в Горна Кайра. В романа, нашите герои с нетърпение очакват пътуващото му кино, където да се запознаят с още едно лице на широкия свят. Седмото изкуство е важно и за авторката на романа Анете Биерфелт.

"Едно от най-красивите качества, които един човек притежава е въображението. Филмите определено са създадени от богато въображение. Почитателка съм на киното. Кино - заглавията обединяват всичко онова, което обичаме. Ако филмът е добър, в него ще видя красиви картини, което ще ме вдъхнови да рисувам. Ще чуя и добър диалог, какъвто искам да има в моите книги. Ще обърна внимание и на музиката, на саундтрака. Това са трите неща, които правя цял живот. С всеки филм попадаш в различна галактика. Дори и да познаваш филма. Например „Кръстникът“. Гледала съм го поне 40 пъти. Харесва ми да гледам едно заглавие отново и отново. Докато не го възприема почти за свой приятел".

Киното е не просто вдъхновение за главните герои на романа на Анете Биерфелт. То се превръща и в посоката, която ще поеме живота им.

"Главната героиня в романа, Лита, не знае кой е баща ѝ. Единственото, което майка ѝ споделя е, че той се е казвал Бугати. Кармелита от малка се чуди кой може да е този човек. Вдъхновена от киното, тя започва да реже от вестниците снимки на различни мъже. Търси баща си насред актьори и политици. След като ги изрязва ги превръща в малки кадри. Без дори да предполага, че създава филм. Като млад правиш нещо важно, без дори да подозираш. Когато пораснеш обаче се замисляш – правя това цял живот, в случая на Лита - тя се опитва да навърже кадри, търсейки смисъл както между тях, така и в живота си.

Трябваше ми време, за да разбера, че точно на това е посветена историята ми. Всеки един от нас е пътуващо кино. И аз, и ти. Сядаме някъде, общуваме. Показваме малки кадри от самите себе си. Казваме - това съм аз. А кой си ти? Много е важно как ще монтираш филма си. Искаш ли да говориш само за лошото, което ти се случва. Или да се представиш като винаги весел човек? Трябва да има и от двете".

Не можеш да изрежеш тъжните моменти от живота си. В „Пътуващото кино на мистър Сайто“, разбираме, че така филмът изглежда незавършен. Романът на Анете Биерфелт се развива около времето на Втората световна война. Събитията не подминават и спокойния живот на Горна Кайра.

"Един от героите ни отива на война. Доста дълго не могат да разберат нищо за него. Той се намира в Европа, а персонажите ни живеят в Канада. Те са много уплашени за него. Така войната стига до тях, като взима един от тяхната моряшка общност. Кармелита чува за всичко това, но няма как да го разбере. Както ние често разбираме за нещата, които се случват в Украйна, например. Усещам колко е ужасно, но не мога да го осъзная, тъй като не се случва в двора ми. Когато се появи дрон на летището ни, например, мога да разбера какво преживяват народите във война".

Анете признава, че не ѝ е лесно да създава своите истории. Макар и да го прави с огромно желание и много емоция.

"И двете ми книги бяха голямо предизвикателство за мен. Да пишеш е най – ужасното, но и най-хубавото чувство на света. Зависи. Понякога не се получава така, както искаш. Имаш идея, но се оказва скучна. Трябва да я пренапишеш или направо да започнеш нещо друго. Не мога да създам подобна книга за година. Трябва ми време, за да я премисля. Да поплувам, да пия чаша вино, до помисля. И, може би, тогава нещо ми хрумва. Ако пиша по осем часа на ден, книгата ми не става по-добра. Трябва да дам на историите си време за растеж. Трудно е, но, когато го завърша усещам, че е трябвало да се получи точно по този начин.

Дейвид Линч, създателят на „Туин Пийкс“ казва, че до всеки автор има стая, в която той не може да влезе. В нея е перфектния готов пъзел. Но нямаш достъп до него. За жалост, хвърлят ти се по две или три части, от време на време, изпод вратата. Артистът се опитва да ги сглоби".

Майката на Анете Биерфелт умира малко след излизането на първата книга "Когато животът ти изпрати хипопотам". Писателката признава, че е имала нетипична връзка с майка си.

"Тя можеше да предсказва бъдещето. Не зная как го правеше. Аз нямам този талант. Но тя го правеше. Можеше да каже кой ще спечели от лотарията или кой кога ще умре. Не го искаше, но нямаше избор. Просто знаеше. Бе много специален персонаж в моя живот. Тя ми подари качествата, които имам под повърхността. Винаги има нещо, което не знаем. Тя ми даде усещането за мистерия. Ценя чувството за хумор. Имам нужда да се смея. Тя също имаше".

С Анете Биерфелт не можем да не поговорим и за музиката. 2 номинации за "Грами" и 13 за Датските музикални награди са само част от богатия ѝ живот на музикант.

"Имам шест албума. Три на датски език и три на английски. Първият получи тези две номинации. Преди много години. Живях в Съединените Американски щати, пътувах навсякъде с мой приятел. Пяла съм пред различни публики. Веднъж, в залата имаше само едно пони. Била съм на сцената и пред голяма публика, по различни фестивали. 25 години живеех живота на изпълнител и автор на песни".

В един момент се появяват и първите истории. Основата, която Анете ще използва за дебютния си роман "Когато животът ти изпрати хипопотам".

"Когато правех музика, обичах да разказвам свои лични истории между песните, които са много тъжни. Казаха си обаче – не, не можем да имаме толкова минорна вечер. Трябва ни малко смях. Започнах да разказвам истории за майка ми, баба ми, или кучето, което познавах. Всички тези истории се оказаха в първата ми книга".

И като си говорим за истории, ето една, която Анете си спомня с широка усмивка. Разказва ми за куче, което става част и от първата й книга.

"Стопанинът на кучето бе много, много мързелив. Нямаше желание дори да го разхожда. Кучето само започна не просто да излиза, но и да се качва на ферибот. Пътниците го намираха за много очарователно. Те дори започнали да му помагат. Разбрали, че се казва Игор и, когато се прибирали, се свързвали със стопанина, за му кажат, че кучето му си идва с ферибота в пет часа. 

Намирах това за много забавно. Веднъж обаче, вече като автор, се върнах в града, където се случваше това. Исках да разкажа тази история на публиката. Говорех за Игор, който се прибирал с ферибота в пет, читателите в голямата зала се забавляваха заедно с мен. Бях прекъсната от силен звук. Попитах какво е това, а от публиката ми отговориха - фериботът в пет пристигна. Това се оказа саундтракът на моята история. Фериботът да пристигне, точно докато разказвам историята за Игор. Какъв синхрон!".

Интервю на Иван Русланов с Анете Биерфелд в "Понеделник вечер".