„Лоно” или да победиш самотата...

Марин Сореску (1936-1996) - превеждан в цял свят, от Чили до Япония, е носител на престижни национални и международни награди (сред тях от Румънската академия, „Хердер”, Виена, „Струга”, Македония). Той е румънски блестящ драматург, есеист, преводач и критик.

Тази неделя ви предлагаме пиесата му „Лоно или жаждата на солената планина”.
Превод: Огнян Стамболиев

Една млада жена се надсмива над потопа, като се държи за корема. Има какво да държи...
Ковчегът тук е по-здраво направен от Ноевия ковчег. Солидна опора, надеждно място, когато всичко наоколо е потънало във водата.
„Лоно” означава на първо място „борба за дишане”, за живот. На второ място - също „борба за дишане”, за живот. И отново, и отново...
Щастието на Ирина, която гледа с очи, големи като два кръга във водата, своето новородено дете, което вече „диша” и е готово за живота...
Да дадеш живот, означава „да дадеш дихание...
                                                                                                                   Марин Сореску

Ирина, главната героиня, макар и образована (учителка е), е типична жена от село. Познава добре езика на земята, всички значения на думите - ясни и неточни, или вече изгубени. Тя е анонимна. Почти без ясни контури. Виждаме само корема й. Привидната й крехкост крие една неподозирана сила и издръжливост, устойчивост. Ирина побеждава като жена, отговорна за своята участ и мисията си в живота...
Защо тази жена не изпада дори и за миг в паника, въпреки критичната, по-скоро трагичната ситуация? Защото притежава трето око върху корема си. И още две очи вътре в него. И две уши. Ирина носи тежестта на Земята. Тя не е сама и добре знае това...

В трилогията „Жаждата на солената планина”, част от която е и тази пиеса, „Лоно”, всеки от героите се сблъсква по свой начин със самотата, която иска да преодолее. В „Клисарят” героят-пленник и роб на катедралата, е обсебен от лудата идея да опуши почти до черно белите стени на храма, да ги „патинира”, за да заприлича този изоставен и необитаем храм на останалите, които служат на хората. И това е неговата „фикс идея”!...

„Бяха ми необходими цели шест години, за да завърша тази трилогия. Макар и неголяма като обем, тя ми струваше доста усилия. Този опит в драматургията се оказа твърде интересен за мен. Разбира се, не мога да преценя сам резултата...

Като тръгнах отдалече, от Времето и от Пространството, почувствах необходимостта да сваля нещата на земята. Ирина от „Лоно” е единствената от героите ми, която стои на земята. И където е тя, няма вода. Докато Йона и Клисарят не са на земята - единият е в морето, а другият - по-скоро във въздуха... Трябваше ми самотен герой, който да победи самотата на Абсурда. И този герой не можеше да не бъде жена. Една бременна жена. Тоест: равновесие, традиция, продължение. Начало и Край. Лоно!

Идеята на тази пиеса, всъщност предхожда „Йона” и е скицирана в едно малко стихотворение, включено сега в текста, написано през далечната 1964 година. По-късно, по време на големите наводнения в Румъния, видях едно цяло село под водата. Беше близо до Браила, където ходих с група писатели и журналисти, за да документираме тези събития. Пейзажът бе наистина уникален - един огромен аквариум! Поразиха ме свръхчовешките усилия на хората там, които се опитваха да спасят оцелелите от стихиите. Тогава чух разказа на едни селянин за смъртта на някакъв старец в една от къщите. Записах си идеята за ковчега, споходила ме внезапно. За ковчега, понесен от водата. Това беше зърното на сюжета, който изградих по-късно...

Ирина не е „посветена”. Атмосферата на „тайнственост” в „Йона” и „Клисарят” тук е разредена. Реалното е може би повече от символичното”.

Философията на тази млада селянка, която не се е променила особено от културата и образованието, получени в града, е проста: добро е онова, което си е в реда на нещата... Ирина е пазител на традицията. Тя ще роди дете, защото „къщата не бива да остава празна”, „родът не бива да се прекъсва”, ще обича и „онзи, който й е на сърцето”. Ще доведе на този свят дете, за „да има кой да ми даде чаша вода, когато вече няма да мога...”
Ирина е образ-символ на завръщането към изконното, първозданното. Трагедията на Йона и Клисарят е и в това, че те са далече от родния си дом. Йона е понесен от кита през земи и морета. Клисарят е попаднал случайно в чужд и непознат храм. А Ирина е у дома си и не излиза от него. Тя успява да овладее дома си, да накара стените му да останат на мястото си, а водите да се оттеглят...

От античната драма тук са останали Маските. Няколко гласа, откъснали се от Хора - коментатор на действието, нещо като ехо, носещо се от една пещера към друга. На моменти то се чува по-силно или по-слабо..

А наводнението тук е нещо като идеализиран образ на Потопа...