Анна Мурашенко: Най-грубият въпрос към ветеран е "Колко човека си убил"

Как да разговарят журналистите с ветерани, завърнали се от плен в Русия, и кои са най-честите грешки, които могат да бъдат допуснати, коментира в "Мрежата" по програма "Христо Ботев" Анна Мурашенко, основател на благотворителния фонд "YOUkraine"

"Когато се срещаме с герой от фронта, на първо място, трябва да видим в него човека, личността. Колкото и да е бил тежък пътят на този човек, ние не бива в никакъв случай да показваме съжаление, защото обикновено това са хора със силни характери. Освен това, ние не можем да си представим дори и малка част от това, което те са преживели. Можем да се гордеем с тях, да им се възхищаваме, но не и да ги съжаляваме за това, че са останали без крак или ръка, докато са воювали. Да не говорим за тези, които са били в плен. Те са истински герои, които нямат нужда от съжаление, а само от възхищение.

Имам много познати и близки, които се завърнаха от плен. Никога не ми е минавало през ум да ги съжалявам. Посланието ми към тях винаги е било благодарност и да им покажа, че за мен те са герои. Не казвам, че трябва да ги възпяваме в някакви оди. Не, просто енергията, която излъчваме към тях, жестовете, начинът, по който ги гледаме, са важни.  Докато общувам с войници, преживели плен, виждам, че това са силни и умни хора със забележително чувство за хумор и не трябва да се страхувам или да ми е неудобно да се усмихна пред тях.

Колкото по-леко и непринудено върви разговорът с тях, толкова по-открити и спокойни стават те. Най-ужасно е, когато някой, който разбере тяхната история, реагира с: "О, боже... как е възможно..."

Край, това е за преживелите плен стоп, блокаж и най-често те няма да искат да общуват с теб, защото те са преживели достатъчно болка и нямат нужда някой да ги връща там. Те са преживели ужаса и сега имат нужда да продължат да живеят. Да, те могат да споделят с нас преживяното, но без да седим и да плачем срещу тях.

Те разказват своите потресаващи истории, за да можем ние, цивилните, да разберем цената, която нашите войници плащат, за да можем ние, цивилните в градовете, да продължаваме да работим, да възпитаваме децата си, за да можем ние с вас да се намираме тук сега. Тоест техните истории не са за съжаление, а за благодарност.

В тази посока трябва да пренастроим собственото си съзнание, за да успеем да общуваме по-лесно с преживели плен войници."

Какви грешки правят журналистите най-често, когато говорят с преживели плен ветерани?

"Най-големите грешки са некоректните лични въпроси. Можем да го питаме за историята му като войник – как е воювал, стратегии и т.н., и ако той иска, ще ви я разкаже. Но за лични неща като жена, деца, семейство, за тях не можем да питаме освен ако човекът сам не разкаже за тази част от живота си, защото много момчета загубиха семействата си в тази война.

Ще ви дам пример. Създателката на този хъб за ветерани, преживели плен, загуби мъжа си при защитата на "Азовстал". Тя самата е била там, в "Азовстал", като пресофицер. Но тя спря да дава интервюта, защото всеки път журналисти, вместо да я попитат за нейната работа там – какво е вършила, какво е било, както и за създаването на този хъб, вместо това, журналистите започват да я питат за личната ѝ трагедия и загубата на мъжа ѝ. И така всеки път тя преживява трагедията си отново и отново. Това е голяма грешка на журналистите, които явно търсят страшната, сълзлива история, която ще им вдигне рейтинга, вместо да търсят полезното и конструктивното в едно интервю. Никой няма право да навлиза в интимните неща на военните, а дори и да не си военен, кой би искал някой да се рови в личния му живот или трагедия."

Може ли да бъдат питани ветераните за сраженията, за самата война?

"Да, защото това е тяхната професия сега. И да, ако те са се съгласили да ви дадат интервю, значи те са готови да разкажат за тази своя дейност. Разбира се, и в тази тема има груби въпроси, които не бива да се задават. Един такъв въпрос е – колко човека си убил. Защото дори и войници, те са хора и всеки преживява по различен начин това, което му се налага да направи на бойното поле.  

Освен това много трябва да се внимава, когато се пита за други членове на семейството, които също воюват. Защото сега на фронта воюват и жени, не само мъже. Представете си да попитате някой ветеран, как е жена му, която също е на фронта, а тя е загинала. Как би се почувствал този човек? Затова е добре преди всяко интервю с ветеран да уточните каква зона за него не е комфортна, какво той не иска да бъде питан. Всеки от тях ще ви каже. Има и такива, които биха говорили за всичко, но трябва предварително да се информирате за това.  

Също така трябва да сте особено внимателни при първата среща с момчета, преживели плен, защото те са в особено психично състояние, полусъзнание, дори в шок от това, което им се е случило там. А журналистите се нахвърлят върху тях и започват да ги снимат, без да се съобразят, че този човек може да плаче в този момент, в който вижда близките си, след като е прекарал година или повече в плен и е преживял всякакви издевателства.

Имахме случай – връща се наше момче от плен и някой му дава ябълка. Той я взима и се разплаква, защото не е виждал ябълка две години. Всички снимат този кадър. Той плаче, да, и това сигурно е много атрактивно за журналистите – за заснемеш как един военен плаче, докато взима ябълка и е в шок. Но той след няколко седмици идва на себе си, той е мъж, герой от битки, и вижда тази снимка, но не иска неговият образ да е на един разплакан военен, нали.

Според мен такива снимки са некоректни, защото такива запечатани моменти донякъде обезценяват всичко, което тези момчета са направили във войната, обезценява се и преживяното от тях в плен, и не само, дори ги унижават в някакъв смисъл. Не бива заради журналистическа популярност на един пост да направиш така, че един герой да се чувства унижен и да не му е приятно да види снимката си.

Нашите журналисти правят и още една грешка, когато ветеранът се завръща от плен и се чува по телефона със своето семейство, с майка си, с жена си, това е голяма емоция, но много лична и той също плаче. Журналистите записват този интимен разговор и го разпространяват по всички канали. Това е светая светих, в която никой няма моралното право да навлиза. Това са момчета, които са герои днес, реални герои, преминали страшен път и този път продължава за тях. Защото, да, те са се върнали от плен, но след като бъдат стабилизирани психически в рехабилитационните центрове и излекувани физически, те искат отново да се върнат и да воюват, а някои от тях вече са се върнали и отново воюват. Тези хора са живи легенди сред нас и ние трябва да ги разбираме и да говорим за техните истории, въпросът е как го правим."

Кое преживяват по-тежко – това, че са попаднали в плен, или самият плен и случилото им се там?

"Първо трябва да кажем, че пленените защитници на Мариупол са отделна категория, защото те са единствените, които се предадоха по нареждане на командването. Те не бяха победени или заловени по време на сражения, а се предадоха доброволно, защото така им беше наредено от висшия офицерски състав. Това е най-тежкият вид плен, този на момчетата, защитавали Мариупол.

Те се предадоха с гаранциите на международните организации, включително ООН, че след като се предадат в плен, ще бъда всички заедно на едно място, че над тях няма да има издевателства от страна на Русия, че ще бъдат под защита и че след приключване на юридическите формалности те ще бъдат освободени и върнати в Украйна. Това не се случи така, не само, но те повече от две години и половина вече са в плен и при всеки обмен на пленени от двете страни, руснаците не включват единствено тях в тези обмени на пленници. Затова те са най-тежката категория пленници.

Първо, те бяха 86 дни под блокада, обкръжени, без храна и без нужното им оръжие и все пак те удържаха 86 дни. Представете си каква самоотверженост е било това на тези момчета титани и накрая им казаха да наведат глави и да се предадат в плен на руснаците. Това е ужасяващо пречупване и голяма трагедия.

Другото страшно за тях беше, че пред очите им загинаха толкова много техни близки по време на защитата на "Азовстал" и Мариупол.

Третата трагедия за тях беше, че когато руснаците ги отведоха в плен, са станали свидетели как ранените им другари са били оставени да умрат от раните си в лагерите, без да им бъде оказана медицинска помощ, не само някои са били пребивани от руснаците в лагерите с такава жестокост, че са издъхнали след побоите, отново без да получат медицинска помощ. И това нашите момчета са го виждали и не са могли да направят нищо, за да помогнат на своите. Това ни разказват, когато се завърнат от плен, колко е ужасно да седиш в някаква килия и да чуваш виковете на приятелите си, с които си воювал рамо до рамо, да чуваш как издъхват, крещейки "Това е ужас. Ужас е!"

След това руснаците са ги разделили и са ги изпратили в различни лагери за военнопленници. Някой са били в килии два на два метра, без да излизат от тях и без да видят слънце повече от година. Над други са издевателствали ужасно. Всеки има свой праг на поносимост. Ние дори не можем да си представим какво са преживели тези момчета. Те и до ден-днешен не могат да се хранят нормално, да живеят нормално, защото знаят какво се случва с техните приятели и другари, които все още са в плен. Наистина всички ветерани знаят, че вие сте журналист от чужбина и че ще разкажете на света за войната и техните преживявания, и нечовешките условия, в които са държани в руски плен. Затова и трябва да говорим с тях, но винаги с особено внимание."