Проведен бе таен търг за продажбата на фалиралия и неработещ бивш държавен химически комбинат „Химко” и на него не се яви нито един кандидат, който да купи завода и да поеме ангажимента да пусне отново в действие химическия гигант от соц време. А това всъщност беше една от първите реални стъпки на управляващите за реализация на обявените техни планове и намерения за реиндустриализация на страната след като очевидно се отказаха от първоначално предвидената директна национализация на фалиралата компания. В действителност такава необходимост се наблюдава в цяла Европа и много от западноевропейските развити страни и Брюксел също обявиха мерки за реиндустриализация. И навсякъде реакциите и коментарите са противоречиви, което се дължи както на планираните мерки, така и на споровете за мястото и правомощията на държавата в икономиката. Тук се намесват естествено и политически интереси. У нас вижданията на властта в тази област се очаква да се изяснят след 20 април, когато правителството ще представи след диалог с работодатели, синдикати, НПО своята програма за индустриализация за следващите години, с ориентир 2020 г. Какви ще бъдат тези мерки засега е трудно да се каже, но на базата на някои случаи от практиката, когато властта трябваше директно да решава стопански проблеми, може да се направят няколко извода за основните линии и главните инструменти, на които ще се разчита за реализиране на амбициите за модернизация на индустриалния потенциал на страната.

Може би основната линия, по която ще се действа и която среща одобрението на повечето експерти, са усилията и мерките за привличане на чуждестранни инвестиции в индустрията. От Агенцията за инвестиции постоянно пускат сигнали за предстоящи нови капиталовложения на чужди компании също в индустриалния бранш, изтъквайки заедно с това всички улеснения и преференции, които властите предлагат на тяхното внимание. Този подход и този инструмент за осъществяване на амбициите за реиндустриализация печелят одобрението на икономическите експерти и на бизнеса в страната, тъй като се създават не само нови работни места с потенциални нови потребители на пазара, но и се получава по-тясна интеграция с развити западни икономики и трансфер на ноу-хау и професионална квалификация, които са от полза за цялата национална икономика.

Има обаче и някои мерки и подходи на властта, които наблюдаваме постоянно в различни превъплъщения и различни конкретни случаи, които смущават и които предизвикват остри реакции от страна на експертите и анализаторите. Става дума преди всичко за очевидния стремеж, реализиран в различни форми, за по-голяма държавна намеса в икономическите отношения, за пряко участие на държавата в стопанските процеси. Вярно е, че в една или друга степен държавата няма как да бъде напълно изключена от икономиката, тъй като е собственик и носи отговорността за някои от най-големите фирми в страната от рода на НЕК, Булгаргаз, АЕЦ Козлодуй и т.н. Но заедно с тези флагмани на българското стопанство, много от знайните и незнайни държавни фирми едва кретат, затънали са в дългове и очевидно самото им съществуване е застрашено. Примери за такива неефективни фирми, особено в индустрията, колкото щеш. Също и примери как държавата по доста неясни механизми, спорни принципи и на ръба на закона се опитва да им помага, извеждайки на преден план социалните аргументи. Ако тази политика се възприеме и от стратегията за реиндустриализация, резултатите от опитите с публични средства да се спасяват и съживяват безнадеждно остарели технологично и продуктово бивши индустриални величия от минали епохи, ще бъдат повече от разочароващи и във всеки случай далеч от високите цели, които трябва да се преследват. „Химко” е само пример в това отношение, такъв е и случаят с намеците за предстояща национализация на електроразпределителните дружества. Дано не бъдат първите от една нерадостна поредица от неуспехи по пътя към иначе напълно разумната цел за реиндустриализация на българската икономика.