Настоящият век е век на радикални промени. Това каза вицепрезидентът Маргарита Попова на форум посветен на „Бъдещето на европейската дипломация”.

„Мениджърът от вчера днес не е в състояние нито като знание, нито като опит и морал да обозре днешния нов исторически ден и да го преподреди в съзнанието на човешкото общество в порядък за свобода, сигурност и демокрация”, подчерта тя. „Днес дебатът е за нашия нов свят, който трябва да проумеем и да се откажем да управляваме със загубените от десетилетия бледи и безплътни клишета, които обслужиха едни, освободиха ги от грях и морал, а натовариха други.”

Конфликтите изглеждат само териториално очертани, но са в състояние да разпалят глобална унищожителна разруха, се отбелязва в анализа. Реакциите не са адекватни, липсва онова интелигентно и всеотдайно политическо лидерство, подплатено със знания, опит и посветеност на общественото благо, заяви вицепрезидентът. Тя допълни, че международната общност, затрупана с десетки и стотици стратегии и програми за благосъстояние и икономически растеж, трябва да се събуди срещу най-страшното зло – насилието, войната, унищожението, вместо съзиданието.

„За жалост хората не са иманентно разумни и предразположени към мирен компромис и здрав разум, както се надява за американците Хенри Кисинджър. Макар демокрацията, мирът, справедливостта да са се превърнали, пак според него, в споделено въжделение, ако не и във всеобща реалност. Той споделя, че Европа все още не се е сдобила с атрибути на държавност. А външната политика се стреми да примири противоречащи си национални цели и идеали за световен ред.”

Според вицепрезидента, единната европейска идея няма как да се случи, докато Югоизточна Европа не бъде опозната и приета такава, каквато е. „Прибързано започнахме да се делим на периферии и концентрирани кръгове – паричния съюз, миграцията, Шенген, които касаят нас и Румъния. Югоизточна Европа е част от Стария континент”, подчерта тя. На форума присъства дипломатът от кариерата Любомир Кючуков – председател на Института за икономика и международни отношения. В интервю за Радио България той сподели:

„Вече четири години американският държавен секретар, който и да е той в момента, може да се радва на комфорт, за какъвто Хенри Кисинджър мечтаеше преди повече от 30 години. Да има телефон, на който може да звънне в Брюксел, когато иска да се информира за позицията на ЕС по даден външнополитически въпрос. Със създаването на поста на Върховен представител на ЕС по външната политика и сигурност и Европейската служба за външна дейност, ЕС направи възможната, на този етап, крачка към координиране на външнополитическите позиции на държавите-членки и единно артикулиране на подобни позиции. Това не следва да се бърка с формулирането и провеждането на единна, съюзна, или общностна външна политика. По начало външната политика и политиката за сигурност не са част от общностните политики и остават в сферата на изключителните пълномощия на отделните държави. Тоест координация има, но единна външна политика няма. Повечето анализатори, особено тези, които акцентират върху проблемите на сигурността в международните отношения са склонни да виждат в това слабост. Най-вече през призмата на забавената реактивност, в резултат на необходимото време за съгласуване на позициите на 28 държави, при кризи. От друга страна – на недостатъчната ефективност, поради консенсусния и оттам и компромисен характер на взиманите решения. Повечето анализатори, особено тези, които акцентират върху проблемите на сигурността в международните отношения са склонни да виждат в това слабост. Аз бих казал, че в слабостта се крие и сила. Позициите на ЕС никога не са крайни, в хода на консултациите острите ръбове се изглаждат и решенията носят в себе си позитивизма на меката сила. Това, от друга страна, често му позволява да бъде достатъчно ефективен в реалното решаване на проблемите, като се основава на политическата тежест на 28-те държави веднъж съгласували своите позиции. Самата позиция на Върховен представител на ЕС по външната политика и сигурност фокусира много пресичащи се силови линии и интереси. Имат известен резон твърденията, че големите държави в ЕС предпочитат на тази позиция да има по-консенсусни, бих казал, по-малко силни и политически изявени личности, които да не се опитват да излязат извън рамкираните им пълномощия.”

Къде стои България в този сложен комплекс, според Любомир Кючуков?

„За съжаление ние по-скоро присъстваме, отколкото участваме, особено през последните пет години. България не успя да реализира очакванията на партньорите ни в ЕС и да играе активна роля на основата на наличната експертиза, позиции и контакти при изработване на общностни позиции по Балканите, Черноморския регион и постсъветското пространство. За дълги периоди политически, а не експертно-дипломатически обърнахме гръб на тези региони. Ние вече не сме фактор при обсъждането на позициите на ЕС по тези въпроси, а се задоволяваме да следваме общата тенденция. Резултатът е, че все по-малко се интересуват от нашите позиции, за разлика в годините от началото на промените насам, примерно по време на кризата в Западните Балкани, Косово и т.н. Дори когато президентът Буш кацна в София, той кацна със заявлението: „Дойдох да попитам за българската позиция по Косово”. Това не беше куртоазия. Очевидно прелом би настъпил едва, когато започнем да мислим за себе си като: ние ЕС, а не – те ЕС.”