Така поставен като известния хамлетовски въпрос, отговорът сякаш се подразбира. Да бъдеш, значи да гласуваш. Много често, особено в навечерието на избори, може да се чуе, че гласуването е граждански дълг. Всеки, който се чувства гражданин трябва да упражни това си право. Но социолозите отчитат, че интересът към изборите видимо спада. „Аз съм далеч от мисълта да обвинявам гражданите, защото е несправедливо”, каза в интервю за Радио България проф. Антоний Тодоров – преподавател в Нов български университет.

„За да може гласуването да бъде дълг на гражданите, те трябва да са убедени, че гласуването има смисъл. Все повече от тях знаят, че даденият вот е начин, от време на време, да им се обясни, че участват в управлението. На следващия ден, този миг на участие вече се е разтопил в безкрайните боричкания между това, което наричаме политическа класа. За нея, ако съдим по много проучвания, общественото мнение смята за занимаваща се с личните си дела, а не с обществения интерес. Въпросът да гласуваш или не е истински хамлетовски въпрос. На него много граждани ще трябва да потърсят отговор, който не е лесен. Тук ще кажа, че все повече от тях не вярват на политиците и техните обещания. Суверенът не гласува защото очаква някой да изпълни обещанията си, а по друга причина. Тя е, че с гласуването си гражданинът изразява нещо важно за самия себе си. Той го прави, за да може да каже: това съм аз, това са моите разбирания и затова гласувам. Това е начин гражданинът да извика, макар и неговият глас да потъва в гласа на още няколко милиона, обърнете ми внимание, но нищо повече. Искам да предпазя някои политици, които смятат, че изборите просто са нещо като доверие в аванс към тях. Трябва да се освободят от тази илюзия. Гражданите гласуват, за да изразят себе си. Но гражданите и не гласуват, също за да изразят себе си. Сред негласуващите преобладават хора, които се интересуват от политика. Тъкмо защото следят какво става, отказват да гласуват. Това е нещо, за което си заслужава да се говори в обществото.”

Пред всеки избор мнозина се питат дали изобщо има смисъл да се гласува, след като въпреки множеството възможности за избор нито една не е достатъчно удовлетворителна. Как да направим своя избор?

„Тук няма рецепта, която аз мога да споделя. Всеки има свое разбиране за нещата и може да си представи един или друг от кандидатстващите за народното доверие – по-скоро кандидатстващите за разпределението на властта. Представя си го като по-близък, или по-далечен от себе си. Изборите винаги са един голям компромис. Това трябва да се каже и за тези, които избират да не гласуват, защото резултатът е резултат от нашето колективно поведение. Всеки сам решава да гласува или не. Ако гласува – за кого. Отива и пуска определена бюлетина. Тя, обаче, участва заедно с всички останали пуснати, или непуснати бюлетини в общия резултат. И така ние колективно произвеждаме един резултат на разпределение на властови ресурси. Споменавам това, защото много граждани си казват: „Няма смисъл да гласувам, защото моят глас тежи малко”. Обективно погледнато е точно така. И въпреки това, милиони граждани отиват да гласуват. Те знаят, че гласът им сам по себе си тежи много малко, но отиват да го направят. Тогава как избираме? Избираме, някой ще каже, по симпатия. Съществува и това. Но парламентът не е салон за красота. Напоследък се чуха, особено в годината на протестите, много очаквания и искания в парламента и в представителните институции да попаднат почтени хора, които не злоупотребяват с властта и се грижат за обществото. Това не става лесно. Гражданите разбират, че ако оставят обичайно така нещата, както изчакват листите и след това избират някоя, няма как да повлияят за нов състав на парламента пълен с такива хора. Следователно гражданите имат на разположение един-единствен инструмент – да оказват натиск върху партиите политиците да селекционират такива хора, които обществото смята за почтени и добронамерени. Почтени е много по-важно от професионалисти. Ако си професионалист, а не си почтен, вредите, които можеш да нанесеш на обществото, могат да бъдат много по-големи. Непрекъснат натиск, включително чрез заплахата за предсрочни избори. Явно това остана единствено в ръцете на гражданите. Този натиск, ако е постоянен и гражданите винаги са готови да го направят, може би ще дисциплинира политическата класа и ще я накара да бъде малко по-внимателна, когато прави селекцията на политическите лидери, на депутатите и когато най-вече управлява общите дела.”