През годините на криворазбрана демокрация цифрите свидетелстват за ръст на агресията по отношение на децата, както и помежду им.  Само през 2013 г. постъпилите сигнали за такова насилие са 2891, като от тях 1384 са неприключени случаи, информират от Агенцията за закрила на детето. За дежурни виновници са смятани държавата, училището… Всеки друг, но не и ние. Данните представят нещата в по-друга светлина и стряскат. 1412 от общия брой регистрирани случаи на насилие над деца през 2013 г. са в семейството. На второ място в „класацията” е улицата, следва училището.

За насилието над деца в България официално се заговаря с приемането на Закона за закрила на детето през 2000 г., по силата на който е създадена и Държавната агенция за закрила на детето, научаваме от  Цвета Антонова, шеф на Дирекция „Държавна политика за детето” в Агенцията. Началото е трудно. За разлика от други страни, в които законите се коват на базата на дългогодишна практика, в България практиката следва Закона. Друга българска особеност, затрудняваща работата на Агенцията, е че останалите държавни институции не разпознават проблема с детското насилие като свой ангажимент. Това обяснява мудната реакция на държавата, въпреки че закрилата на детето е гарантирана в Конституцията на България.

„Отделите за закрила на детето правят оценка на всеки постъпил сигнал – анонимен, писмен, по телефона. При риск се предприемат мерки. В критични ситуации детето кризисно се настанява в социалните институции, – обяснява Цвета Антонова. – Информира се и съда, който излиза с потвърждаване на мярката. Срокът е един месец, но това не се случва. Имаме непотвърдени решения по половин-една година. Т.е. обстоятелствата се променят, а съдът още не се е произнесъл”.

Нерядко подобни казуси се разследват едва след шум в медиите. Следващият ход обикновено са гръмки медийни изяви, масови проверки, наказание, и… затишие. До следващата буря. Какъв е портретът на насилника?

„Възрастните, склонни към насилие над деца, и считащи такова поведение за нормално и дори необходимо, са хора неуверени в себе си, психически неустойчиви, с ниска самооценка. Най-вероятно е самите те да са били жертва или да са ставали преки свидетели на насилие в детството си. Много често като деца са ни потискали, принуждавали да бъдем послушни, да се подчиняваме, да сме смирени. Това също е вид насилие над личността” – обяснява педагогът Ива Тричкова.

Според психолози, в основата на агресивното поведение на децата са слабите умения за общуване, сниженият самоконтрол, неадекватната самооценка. Такива деца погрешно възприемат поведението на другите като враждебно и отговарят по неадекватен начин. При насилието на деца над деца не можем да разглеждаме случаите еднозначно, тъй като нерядко самият насилник е жертва и се нуждае от помощ. Деца стават жертви на насилие и от страна на учителите си. Тези случаи през 2013 г. са 48.

„За да се предотврати такова поведение, на всеки възрастен, работещ с деца, трябва да се прави психологически профил. Той трябва да е наясно, защо иска да работи с деца. На отговорна длъжност, каквато е учителската, не би трябвало да се назначават хора емоционално нестабилни, неуверени в себе си, склонни към агресия – твърди Ива Тричкова. – С педагогическия персонал трябва да се работи превантивно, да се правят психологически тренинги, за да се улавя наличието на проблем, и той да бъде отстранен навреме“.

Реакцията на възрастните в подобни ситуации не винаги е адекватна, а своевременното разпознаване на жертвите на насилие е изключително важно. Дете, което е свидетел на агресия вкъщи, може да промени почерка си, да стане разсеяно. Вместо да се задълбочи в проблема, учителят понякога прибягва до привикване на родителите и лоши бележки. Важно е да се снижи общественият праг на търпимост към проблема с насилието. По данни на ДАЗД, най-често подател на сигнал за насилие над дете е полицейски служител (19%), следван от майката (13,2%). Едва 2,6% от сигналите са от познат или съсед на детето-жертва на насилие, още по-малък е броят на анонимните сигнали – 1,1%. Много от жертвите (25-30%) крият случващото се, защото се страхуват, срамуват и обвиняват себе си в неспособност да овладеят ситуацията. Възможност, макар и недостатъчно рекламирана, за децата в България, сблъскващи се с някакви проблеми, е Националната телефонна линия за деца – денонощният телефон 116 111, обслужван от психолози, педагози и социални работници. Но най-важно е да не късаме връзката с нашите деца и в напрегнатото си ежедневие винаги да намираме време и за тях.