В прехода българите са имали само четири повода за оптимизъм. Тези моменти са били в началото на управлението на премиерите Иван Костов, Симеон Сакскобургготски и Бойко Борисов, както и пълноправното членство на България в ЕС. Това сочат данните на „Галъп интернешънъл”, единствените по рода си ежемесечни сондажи от началото на 90-те години насам. Те бяха представени от изпълнителния директор на социологическата агенция Първан Симеонов на форум посветен на 25-годишнината на 10. 11. 1989 г. Дискусията под мотото „Поколение на промяната” бе организирана от „Галъп интернешънъл”. На нея срещнаха мнения и изследователски подходи анализатори от поколението на прехода.

Според един от участниците – Тома Биков от Института за дясна политика, това, което наричаме преход днес, всъщност е революция. „Оста „комунизъм – антикомунизъм” е приключила и се заменя от друга ос – привърженици на либералния консенсус и останалите, каза той в интервю за Радио България.

„Друг е въпросът за оценката за този преход и за тази революция. Аз мисля, че трябва да бъдем умерени, когато я даваме. Нито това беше най-успешният преход в Източна Европа, нито най-неуспешният. Както обикновено, сме някъде по средата. Що се отнася до грешките, мисля че България тръгна към процеса на демократизация неподготвена. Антикомунистическата опозиция – също. А от нея се очакваше да бъде лидер, както се случи в Полша, Чехия, Унгария. У нас демократите от СДС в първите години от прехода дори се страхуваха от думата „капитализъм”. Опитваха се да обяснят, че преходът ще бъде плавен. Приватизацията много закъсня. Има две концепции за приватизация. Едната е полската, наложена от Балцерович, и там тя се случи бързо и мръсно. Другата е да се случи бавно и справедливо. В България, за съжаление, се случи бавно и мръсно. Но това беше нашият път и не мисля, че имаше шансове да се случи по друг начин. Дълго време търсехме пътя и когато го намерихме, времето беше безвъзвратно изгубено. Другият проблем, който се отчита от десницата, е провала на либералния модел. Това беше либерална революция. Причината е, че при опита да се наложи либералният консенсус на елитите върху едно консервативно общество, се създаде доста голям дискомфорт за българите. Според мен, от там идва една част от неудовлетворението на хората.”

Първан Симеонов има свой прочит на грешните на прехода:

„Може би най-голямата липса в това време на промени е била липсата на ясна икономическа решителност в първите години. Когато жизнеспособни икономически единици от предишната политико-икономическа система, са можели да бъдат адаптирани в новите условия. Закъсняването на икономическата реформа направи така, че години по-късно българската икономика да бъде омаломощена. Друга грешка, която не би могла да бъде избегната, е огромната наивност в обществото, която се акумулира в онова време. Очакването, че преходът свършва тогава, когато дойде нещо хубаво и забравянето на факта, че това отникъде не следва. Меко казано, не е задължително преходът да води към нещо хубаво. Мнозина забравиха, че от едно уравниловъчно общество ние ще преминем към друго – с много по-силно социално разслояване. Това не е дефект, това е нормалност. Затова много хора днес търсят вината за случилото се в някакви сценарии, скрити сили и си мислят, че преходът е опорочен. Да, преходът можеше да бъде по-хубав, ако очакванията не бяха толкова наивни и ако се бяхме концентрирали върху икономиката. Това виждам днес, от дистанцията на времето. Понякога за прехода разсъждаваме като за някакво изключително време, а той е просто фаза в модернизационния процес на българското общество.”