За тези, които не познават войната и не са изпитвали никога ужасите й, е трудно да си представят истинските й измерения. Едно е да видиш на филм смъртта, която покосява стотици хора, но съвсем друго е да я почувстваш как витае във въздуха. Да сънуваш кошмари в нощ на кратко затишие и да се събудиш от грохота на тежки оръдия и падащи снаряди. През деня сраженията временно заглъхват, за да продължат с пълна сила на здрачаване. От време на време снайперисти от обезлюдените изтърбушени сгради изпробват оръжията си върху случайни човешки мишени, дръзнали да прекосят някоя от фронтовите линии. В началото се надяваш, че все някой ден всичко това ще приключи, но когато опасността стане прекалено близка зарязваш дом и имущество и тръгваш към неизвестното. Такава е съдбата на хилядите бежанци от Сирия, напуснали родните си места, за да избягат от смъртта. Продават каквото могат, за да съберат пари за каналджиите и прекосяват стотици, хиляди километри, за да достигнат, някои от тях, до южната граница на България. Ребар Али, сириец с кюрдски произход, идва в България през ноември 2014. Близо до границата каналджиите качват него и семейството му в един вагон и след половин час ги залавят на границата.

„В нашето село дойдоха въоръжени отряди, започнаха да ни обстрелват без предупреждение. Обстановката там се влоши драстично. Набързо напуснахме домовете си. Там властва страхът. Там властва ИДИЛ. Обстрелваха ни отвсякъде. Не знаеш от коя посока снарядите ще се стоварят върху дома ти. Тук в България вече сме спокойни.”

Заловени като нарушители на границата, бежанците са никои. Нямат права, докато не подадат молба за закрила. Докато тече процедурата за получаване на статут, бежанците се настаняват временно в лагери към Държавната агенция за бежанците. Близо до границата са лагерите в с. Пъстрогор и гр. Харманли. В София също има два лагера, а в с. Баня има специален лагер за деца без родители и близки. Лагерът в Харманли е най-големият:

„Тук бежанците са около 2 000 – разказва Марко Петров, комендант на лагера. – В момента има около 365 семейства с около 560 деца. Мъжете са около 900, а жените около 400. Те идват най-вече от Сирия и са с кюрдски произход (87 на сто от бежанците в лагера). Имаме и от Афганистан, Пакистан, Иран, Ирак, Палестина. В началото бяха на палатки, после на каравани. След това се направи ремонт на трите корпуса и три халета, където се съхраняваше техника – танкове, автомобили, се приспособиха за общежитие за около 1600 човека. Капацитетът на центъра е за около 3 600 човека. Направихме чисто ново перално помещение. Построихме и много модерна кухня със столова, където за два часа можем да  сготвим храна за 4 000 души. От следващата седмица започваме да готвим и по арабски рецепти. Сменихме и цялата електропреносна мрежа. Започнахме и изграждането на парно отопление, което да осигурява топлина за всички сгради.” 

По думите на Марко Петров, бежанците пребивават в лагера между 4 и 10 месеца. Тези, които успеят да си намерят работа в страни като Германия, Швеция и Франция заминават още след като получат статут. Други чакат да бъдат повикани от своите близки. Едва около един процент от тях остават в България.

Снимки: Дарина Григорова