Ама помежду си не градете толкоз дувари, дето да ви делят,

ами повече мостове – да ви събират!

Колю Фичето

Сякаш негласно именно това послание обедини и вдъхнови участниците в кръглата маса „Река на толерантността“ в София – в търсене на общото, споделеното, позитивното. В търсене на новото измерение на толерантността – пост-кризисно, пост-евроизбори 2014, пост-Шарли…

Поетичният и научният поглед се опитаха да намерят допирни точки в търсене на причините, обясняващи изгубеното любопитство спрямо Другия, пожертваната толерантност, отхвърлянето на различността. И да потърсят пътя към отварянето на врати и изграждането и преминаването на мостове към различното, към Другия.

„Аз сме“ – така граматически погрешно, но смислово правилно (както самият той уточни), писателят Георги Господинов заигра с придобилия световна популярност призив „Аз съм Шарли“ (JesuisCharlie) и очерта пътя към прeоткриването на споделеното съжителство, на толерантността. „Нуждаем се от нова концепция за толерантността, защото тя не е просто търпение и понасяне“, отбеляза Господинов, за когото Европа днес се нуждае от преоткриването на любопитството към Другия, от сътворяването на един нов мит, без който отварянето към различното, неговото признаване и приемане са невъзможни.

„Имаме нужда от нови разкази за Другия, от нови разкази за Европа, защото нещата са свързани. Имаме нужда от това да питаме Другия и ние да бъдем ухо, което да слуша. Да чуем неговите истории. И всичко това за мен се обобщава от думата емпатия. Имаме остър дефицит на емпатия и емпатията е част от пътя към нова толерантност, към тази активна толерантност, към активно любопитство“.

Преди чуването на историите на Другия, неговото опознаване и сътворяването на новия мит, който би довел до едно ново осъзнаване и проява на активна толерантност обаче, пред всеки един от нас стои един основен въпрос: доколко нашата толерантност е реална и доколко – привидна, игра пред обществото; доколко „сме“ и доколко се „правим“ на толерантни. Въпрос, формулиран от един от най-известните изследователи на философията на толерантността у нас, проф. Лидия Денкова:

„Първо, очевидно е, че ние се правим на толерантни. Ние не сме толерантни. Всъщност самата толерантност предизвиква дълбока погнуса в човека. Тази погнуса идва от това, че ние сме принудени да отстъпваме. Никой не обича да отстъпва, дори когато някой в трамвая ни настъпи, първата ни реакция е и ние да го настъпим. Тоест, това че ние ще си замълчим и ще се отдръпнем е въпрос действително на култура. Следователно по природа човек едва ли е толерантен“.

Именно затова е нужно толерантността да се култивира, да се възпитава. Така, както се възпитава едно дете, застанало по средата на реката и събиращо камъчета – истории. Истории за Другия, истории за разбирателството и умението да живеем заедно, по думите на проф. Греди Асса. Защото „на Балканите живеем с повече прилагателни, отколкото съществителни. Добър си, ако заекваш и кажеш толерантност. По-добър си, ако кажеш толерантност лесно“.

Толерантността е основно въпросът за Другия и нашето отношение към него – дали ще се поддадем на „дилърите на страхове“ или ще останем в зоната на успокоеното и креативно говорене, както отбеляза доц. Анна Кръстева, е въпрос на личен избор. И очерта два пътя-метафори – на вратата и моста. От това дали ще изберем да затваряме врати и да се дистанцираме или ще се осмелим да преминем моста над реката и да доближим двата бряга зависи и бъдещето на нашето взаимно общуване в съвременните глобални, демократични общества.