Запознахме се през пролетта на 1993. Тогава тепърва започвах предаването си и с цвета на българските джазмени направихме един благотворителен концерт за малка църква в близост до Мелник. Кольо донесе сто литра вино и едно агне, които и досега се помнят от музикантите. По онова време той още не бе професионален винар, но и до днес помни  щастливите изпълнители и публиката, опиянена както от техния талант, така и от неговия.

Преди петнайсетина години Кольо купува 300 дка запустели стари лозя и ги подменя с всички възможни сортове, които могат да растат около един от най-южните български градове, Мелник. Нетипично решение в регион, чиито вина са били доскоро почти едносортови, от несрещаната другаде широка мелнишка лоза. От засаждането до първото читаво вино, достойно за конкурс, минават десет години. След първите медали Кольо решава, че е дошъл моментът за собствена изба – дотогава е използвал тези на съседи и приятели. Печели конкурс за европейско финансиране и след година „шатото” вече е факт. Разположено в непосредствена близост до собствените насаждения, използващо естествения наклон на терена, то предлага почти всичко, за което може да си мечтаем – гледка към няколко планини, най-съвременно оборудване и... хеликоптерна площадка, по съвместителство и рампа.

Така покрай сериозните неща в разговора ни с Кольо се прокрадва и някоя шега. До мястото, където току-що набраното грозде се изсипва в мелниците, има икона:

Иисус Христос – Лоза на живота”. Реших, че е по-добре да съм колега на Господ, Божие вдъхновение ме осени – да си засадя лозе – казва Кольо.- Земята беше изоставена, специално съм подбирал сортовете – 10 червени и 6 бели,  широка мелнишка, ранна мелнишка или мелник 55, 1300 мелник, сира, мерло, каберне, пино ноар, сан джовезе; совиньон блан, шардоне, вионие, сандански мискет и керацуда. Повечето от вината са едносортови, но търсим себе си в купажите.

Слизаме в самата изба, където дървените бъчви не са в очакваното от мен количество, липсват и много стелажи за стареене в бутилки. Вярно, избата е сравнително млада, но не може да няма нещо скрито от по-старите реколти. Тесен коридор ни води към малки тунели във варовиковите скали – меловете – дали името и на градчето Мелник.

Тук е било дъно на езеро и личат варовиковите наслагвания, опушените може би са от изригването на близкия вулкан. Може някой ден в тези галерии да почнем да отлежаваме вино и по шампанска технология.

Това е моментът, в който обикновено се разказват семейни традиции, спомени, рецепти от прадеди и всякакъв фолклор, подчертаващ уникалността на виното, за което е дошъл гостът. За мое разочарование, историята на Кольо е далеч по-прозаична. По селата около Мелник не е имало изби, а сега само в радиус 15 км има 10 винарни, 8 от които нови.

Беше разрешено селяните да имат по декар лозе и си правеха до половин тон вино. Славата на този край е от XIX век. Тогава производителите са били гръцки търговци. Виното е собственост на този, който го продава, а не на този, който гледа лозето. След като гърците напускат Мелник, губим пазари, търговски връзки, майсторство.

Дегустацията ни чака, началото естествено е с по-млади бели и леки вина, след тях купажни бели и розета. Надяваме се да ни стигнат сили и за червените – гордостта на района. Оказва се, че едно розе с по-скоро прасковен цвят е от местен червен сорт и достойно съперничи на хармоничните вионие и шардоне, оставили, както и редкия купаж вионие/сира, следа в емоционалната ни памет. Съпругата на Кольо е горда с еноложката им, завършила в Бордо:

Розетата са без традиция, но в днешно време с бързия обмен на информация и знания това, което не се е натрупало като опит с поколенията, го научаваш в университета. После стажуваш и в този смисъл ни трябва по-малко време да правим по-добри неща.

Интересувам се дали и във виното новите тенденции пробиват най-лесно там, където липсват традиции? Вместо отговор отпивам едно лудо-младо вино:

Нашата ферментация е класическа, няма спецификата на божоле нуво – просто гроздето узрява по-рано и затова е готово в същия момент като божолето. Много хора, като го опитаха, казаха – „повече няма да пия божоле.

Да откриваш и оценяваш разликите във философията на виното е призвание, както и споделянето.

Не съм професионалист, имах най-обща идея да работя с български, и с модерни международни сортове. Не знаех какво е най-доброто и исках в първите 50 години да експериментирам.

Медалите и пазарите са едно, но друго си е реплика от френски колега:

Какво ще правите по-нататък, като още в началото сте постигнали толкова хубави вина?

Отговорът на Кольо:

Повечето отговори на зададените въпроси доколко могат да остаряват и да стават по-добри вината, се крият във времето. Каня ви след 20-30 години да дойдете да опитате от нашите шампанизирани вина от широка мелнишка и пино ноар.



Снимки: Людмил Фотев