1 февруари, денят за почит към жертвите на комунистическия режим, се отбеляза за пръв път през 2011 г.  Датата не е избрана произволно: на 1 февруари 1945 г. т. нар. Народен съд след установяването на комунистическия режим в България белязва историята ни с най-масовото произнасяне на смъртни присъди над политици. Осъдени на смърт са депутати, премиери и министри, регентите на малолетния цар Симеон ІІ, издатели на централни вестници и публицисти, генерали и полковници. Част от това мракобесно минало на България е и репресивната машина на Държавна сигурност (ДС), с изследването и осмислянето на чиито архиви България 26 години след политическите промени се намира едва в началото. Едни от първопроходците в този сложен и дълъг процес са журналистката Мария Дерменджиева и историкът Момчил Методиев. Наскоро от печат излезе тяхната книга „ДС – предимство по наследство“, която изследва професионалните биографии на водещи офицери. Разговорът с авторите е за изводите от четиригодишната им изследователска дейност.

Днес темата „Държавна сигурност“ не е във фокуса на общественото внимание, макар неслуките на България често да се обясняват именно със старите зависимости от времето на комунистическия режим. Професионалните биографии на 47 ръководни служители от системата на ДС са основата за реконструкцията на начина, по който са функционирали службите в годините на комунизма и прехода. Този научен труд, написан на популярен език, излиза 26 години след промените. Но това не е късно за българските условия, както обяснява Мария Дерменджиева.

Като се има предвид, че досиетата в България бяха отворени 17 години след промените, това не е изненадващо – казва Мария Дерменджиева. Тъй като БСП, т. е. преименуваната комунистическа пария, спечели първите демократични избори, гражданската енергия сякаш се насочи по-скоро към изборния процес, а политическата инициатива за отварянето на архивите остана у комунистите. Те нямаха интерес от това, но успяха да наложат куп митове за ДС, че това са били офицери, които са работили за националната сигурност, че са били патриоти и т. н., което вече се опровергава, след като започна сериозното изследване на архивите на ДС.

Историкът Момчил Методиев се връща още по-назад в историята, търсейки обяснение за това, че България не започна прехода към демокрация с отварянето, изследването и осмислянето на репресивния апарат ДС.

Ако има нещо, с което се гордея с българския преход, то е, че не се стигна до етнически сблъсък – казва Момчил Методиев и пояснява: В самия край на 80-те години се случи т. нар. възродителен процес, т. е. насилствената смяна на имената на българските турци. През 1990 г. етническото напрежение беше много голямо и западните наблюдатели очакваха това, което се случи в Югославия, да се случи у нас. За разлика от останалите страни от Източна Европа, България сякаш имаше да решава още един въпрос. При степенуването на нещата отварянето на досиетата остана на второ място дори за лидерите на тогавашната антикомунистическа опозиция. Ако тези досиета бяха отворени през 1990 г., историята на България щеше да изглежда по един по-различен начин, просто защото днешният елит, който е свързан със старата върхушка и продължава да формира и влияе общественото мнение, щеше много по-трудно да се организира и наложи.