Елизабет Костова изследва сенките, които се протягат от невъзмездени злодеяния в историята ни, за да обрисува едно все още непогребано минало. В новия си роман тя разкрива не просто мащабите на злото, но и как то може да бъде превъзмогнато чрез силата на смелостта, на благородството и състраданието.

Преди осем години писателката вижда в съня си млада американка, която идва в България, и само след час престой в новата страна й се налага да помага на изпаднала в беда възрастна двойка. Незнайно как в ръцете й се озовава тяхна чанта, а урната в нея ще я принуди да тръгне по следите на непознат човек.

Тази подарена й свише история Елизабет Костова превръща в “Земя и сенки” – мечтаният роман за България с главен герой цигулар, чиято съдба по странно съвпадение напомня за участта на Сашо Сладура, убит в комунистическия лагер на смъртта в Ловеч. За разлика от него обаче – той оцелява само няколко дни в лагера, героят от романа има дълъг живот. И въпросът, който си задавах, докато създавах образа му, беше – ако това ти се случва за толкова продължително време, как успяваш да преработиш преживяното в съзнанието си, се пита писателката и днес. Тя самата не е знаела историята на музиканта и научава за трагичния му път едва след написването на книгата. А неведомите сили отново се намесват, когато я изправят пред паметната му плоча в Пловдив. 

Моят главен герой умира през 2006 г. на 91 г. – започва разказа си Елизабет Костова, която тези дни представи третия си роман пред българските читатели. – Замислих се за неговото поколение и какво е за хора като него – отдадени на изкуството, интелектуалци, да попаднат в политическата машина, въпреки че са били аполитични. И докато пишех книгата, съвсем неочаквано имах възможността да посетя руините от трудов лагер. Останките от повечето лагери са затворени и недостъпни за посещения и почти не са превърнати в паметници. Но когато се озовах насред развалините, за мен беше изключително вълнуващо и в същото време празно – сякаш целият смисъл беше изчезнал от това място. Според мен обаче историите помагат празните пространства отново да бъдат изпълнени със смисъл. Затова и докато седях там, осъзнах, че силно желая да върна героя си в това празно място. Разбира се, това беше една плашеща, огромна задача и сега мога да го кажа – извлякох много от разказите от първо лице на такива хора и проявявам голямо уважение към истинските им истории на страдалци. Научих много за историята, за преживяванията на хората в тези места и се опитах да вложа всичко това в контекста на обичта си към България – моята втора страна, и да го направя с уважение към историята на хората и поколенията.

Докато пише романа си, Елизабет Костова препрочита смразяващите, по думите й, разкази на оцелелите от концлагерите у нас, трибуна на които дава Цветан Тодоров в книгата си “Гласове от ГУЛАГ”. Тя дори възнамерява да изпрати готовия си ръкопис на големия българо-френски философ, но той умира 45 дни преди издаването на романа и това я съкрушава. 

Бях запозната с престъпленията на комунизма и страданията от този период, защото бях разговаряла с хора и бях чела исторически книги – казва по този повод писателката. – Много ми беше трудно и болезнено да пиша за всичко това и поради тази причина преднамерено направих романа за светлина и сянка. Защото очевидно е, че животът на хората продължава. В известен смисъл това е книга за паметта, за болката, но и за радостта от оцеляването.

Световноизвестната Елизабет Костова, чиито романи “Историкът” и “Крадци на лебеди” отдавна са бестселъри, а “Земя на сенки” печели все повече читатели по света и все повече любопитни да пътуват до България, вече пише четвъртата си книга. И в нея омъжената за българин американска писателка ще включи задължителните за романите си елементи – българските имена на трите си деца и българската сюжетна линия.