На брега на Индийския океан, в Южна Африка, се намира три милионен град, в който живее пъстро население, сякаш на едно място се е събрал светът. Но такъв е обликът на Република Южна Африка – заради нейното много пъстро общество я наричат „The rainbow nation“, или нация като дъгата. Тъкмо там, в гр. Дърбан, живее със семейството си Ангелина Пописакова-Самсонова. Казва, че за 2 години и половина е почувствала Африка като свой дом – заради топлите отношения между хората. Българката пояснява, че Дърбан е изключително красив град, популярна туристическа дестинация. Там е и най-голямото търговско пристанище на Южното полукълбо – огромен залив, който приема кораби от цял свят и реално снабдява континента със стоки.



„Южна Африка сега е в процес на промени, все още търси мястото си като икономическа сила в света, а пандемията допълнително усложни това“ – казва Ангелина.



А самата тя е там заедно със съпруга си и двете им деца, заради авантюристичния дух на семейството и заради красивата природа на този толкова далечен и богат континент.

„Когато дойдох тук имах сблъсък с реалността – споделя тя в интервю за Радио България. – Завършила съм кино режисура и съм практикувала специалността си цели 10 години в шоу и развлекателни програми за български телевизии. Смятах, че професионално съм много добре подготвена, но се оказа, че опитът няма как да ми послужи в новия свят, в който попаднах. От една страна, защото Дърбан не произвежда кино. Оказах се на края на опашката от чакащи за работа чужденци и поради факта, че не съм от преобладаващата раса. Тук расизмът и предразсъдъците са водещи, когато става въпрос за наемане хора на работа, а бялата раса не е с предимство. Така че сега работя като преподавател по немски език в детска градина.

Като цяло животът не е така социален, както е в Източна Европа. Хората са усмихнати, дружелюбни, но нямат традицията да са заедно. В Дърбан има много българи, а една от големите ми болки, е че нямаме българско училище. Такова има само в столицата – Претория и в Кейптаун, но не може да се пътува до там. Освен това българската общност е много разпокъсана. Аз за две години се запознах с няколко български семейства с деца, но не поддържаме близки отношения по няколко причини. Всеизвестен факт е, че тук има висока престъпност и това кара хората да ограничават контактите си. Българите, които сме тук, живеем между дома, работата и училището на децата – един сигурен триъгълник, в който трудно можеш да се засечеш със сънародници. Това, че не мога да изляза с приятелки и да си поприказваме, в квартала например, е нещо, с което трудно се свиква тук.“

Според Ангелина чуждата страна те подтиква да се обградиш с всичко, което ти напомня за България и да я пазиш близо до себе си. Тя дори в Африка си припомнила как се бродират български шевици и това й доставя голямо удоволствие. „Както държим да имаме широк мироглед към света и различното, така у децата си искаме да възпитаме любов към езика ни и всичко българско“ – казва сънародничката ни:

„Аз имам две деца – на 7 и 4 години, отглеждам ги тук, но това е временно. Ние не сме напуснали България, защото не ни харесва или са се отнасяли лошо към нас. Нашият план е като попием от всичко шарено, от хората и природата на Африка, после всичко научено да върнем обратно в родината. Много искам да оставим и частица от България в Африка, а именно ако можем да направим клон на българското неделно училище тук, където живеем. Аз като учител бих могла да се занимавам с преподаване на роден език.“

Южна Африка е дом и за много щъркели и лястовички, голяма част от които тръгват през есента точно от България. Потракването на щъркелите с човка е също скъп спомен, който мигновено напомня на българите за родината. Ангелина с вълнение разказва как под стряхата на нейния дом са свили гнездо двойка лястовички. „Пиленцата растат и само след месец-два ще изпратим птичето семейство към България“ – завършва разказа си българката от ЮАР.

Снимки: личен архив