България става нов дом за украинката Наталия Елис преди пет години. От морския град Одеса в китното пловдивско село Марково тя пристига със своя съпруг, едно куче, три котки и 50 000 кактуса. Днес кактусите са вече над 100 000, котките осем, а кучетата две. Какво я довежда в България?

„Съпругът ми е българин, идвахме по 3-4 пъти в годината на гости при майка му, която живее тук. България много ми хареса още от първия път. Веднага ме впечатли грижовното отношение на българите към възрастните хора. Второ, хората тук са по-спокойни, приветливи и като цяло атмосферата в страната е по-мека, не толкова стресираща. Трето – климатът. Освен това аз съм скиор, а наблизо има цели три планински курорта! Много обичам морето – тук то и плажовете са по-чисти, а обслужването ненатрапчиво. А каква кухня, какви подправки имате! Затова, когато след 20 години съвместен живот съпругът ми каза „местим се“, аз само попитах – кога?.“

В България Наталия се адаптира лесно – бързо научава български и превръща страстта си към кактусите в бизнес. От три години нейната фирма работи на международния пазар, предлагайки семена и растения. По думите ѝ, условията за стартиране на бизнес у нас са по-благоприятни, а и данъците са по-ниски. Единственото нещо, което отнело на украинката по-дълго време за адаптация било по-бавното темпо на живот. „В България всичко е някак си по-проточено и в същото време позитивно. Но съм приела това, може би е по-добре бавно, но сигурно“.

По кактусите Наталия се увлича, когато е на 20 години. Днес тя вече е активен популяризатор на знания за тези растения, а нейното „бодливо царство“ в Марково е вероятно най-многобройното в България. „Извадих голям късмет – споделя Наталия. – Хората, с които работя са открити, позитивни, весели. Всеки, който идва при нас, дори в много лошо настроение, след 10 минути вече се усмихва“. А пръв помощник на Наталия са котките. „Те много помагат за поддържане на реда. Това са нашите инспектори, които не позволят на никого да се отпусне. Само лошо да затвориш оранжерията и те веднага ще се промъкнат там и ще намерят какво да „оправят“.“

Почти веднага след преместването си, Наталия Елис се включва в обществения живот на Марково и близкия град Пловдив. Заедно с тамошния Аграрен институт, тя е сред основните организатори на доброволческите отряди за почистване и превръщане в зелен оазис на Ботаническата градина. Първият етап на проекта е завършен – превърналата се в сметище градина, покрай която хората не смеели да минат, вече е почистена от плевели, изсъхнали храсти и дървета, монтирана е ограда:

„Искам да благодаря на пловдивчани. Ако знаете колко много доброволци се включиха в тази инициатива. Там имаше толкова боклуци, строителни материали, спринцовки… И след като поставихме оградата, от полицията ни казаха, че броят на престъпленията е спаднал до минимум.“

Наталия планира да дари част от колекцията си на Ботаническата градина в Града под тепетата, където ще има и специален детски кът. „Тук децата ще се запознават с процеса на отглеждане на растенията, ще се учат да се грижат и пазят природата и може би след 20 години ще възпитаме ново, социално отговорно поколение“, казва Наталия. С любовта си към „бодливковците“ тя заразява възрастни и деца в Дните на отворени врати в оранжерията си. Украинката организира и няколко детски конкурса за рисунки и снимки, като целта е да ги издаде в книга за оцветяване, а всички приходи да дари на приют за бездомни животни.

А ето и голямата ѝ мечта – да бъдат върнати в дивата природа унищожените от човека растителни видове.

„Има растения, които са останали само в частни колекции – казва Наталия. – Огромна работа и отговорност за нас като колекционери, е да ги поддържаме в чистия им вид, така че в деня, когато обществото осъзнае какво е направило и нашите внуци или правнуци започнат да работят за връщането им в природата, да има достатъчен запас от семена.“

Креативна, вдъхновяваща и харизматична – Наталия променя своя живот и този на света около нея. „На всеки 20 години аз „глобално“ се местя. Първо смених Днепропетровск с Одеса, после от Одеса се преместих в България. Кой знае, може би след 20 години ще замина и от България, но докато живея тук, искам да дарявам щастието, което чувствам и да обединявам хора, у които всичко това, за което ви разказах, намира отклик.”

Снимки: личен архив и Снежана Никифорова