Подходящото жилищно настаняване е основно право на човека, което следва да бъде заложено в националното и европейското законодателство – посочва резолюция на Европейския парламент, приета на заседание през януари миналата година. В рамките на ЕС трябва да бъдат въведени минимални задължителни изисквания за здравословни домове, които включват качество на въздуха в затворените помещения, достъп до чиста и висококачествена питейна вода, подходящи санитарни и хигиенни съоръжения. В документа се посочва и общоевропейската цел да бъде сложен край на бездомността в съюза до 2030 година.

Към 2020 година бездомните хора в ЕС са били 700 000 души, като за последното десетилетие броят им е нараснал със 70%. Липсва точна статистика колко са хората без дом в България. Причините да изберат скитническия начин на живот са строго индивидуални, но една от честите е липсата на собствено жилище или невъзможност да се живее в него. Нерядко за тези хора в нужда кандидатстването за социално жилище също се превръща в мисия невъзможна.

Какви са причините?

„Разгледахме статистики за променящия се брой общински жилища през годините, в които общината може да настанява нуждаещи се при по-достъпен наем. От 1993 година, когато тези жилища са били 120 000 на територията на София, днес те са по-малко от 9000, сочат официални данни предоставени от Столична община“. От друга страна, в града в момента има повече от 10 000 нуждаещи се, които имат право да получат подобно жилище“– обясни в интервю за БНР Стефан Кръстев, съавтор на специализиран доклад, озаглавен „Дом за всеки мисия (не) възможна“.  Документът, съставен със съдействието на френска фондация, анализира състоянието на съществуващите социални жилища и политики за настаняване в две български общини – София и Сливен.

Заради липсата на достатъчно свободни места, част от нуждаещите се, са принудени да живеят в центрове за временно настаняване на бездомни хора. В столицата има едва три такива, с капацитет от 510 души.

Още преди 15 години държавата почти изцяло е делегирала жилищната политика в прерогативите на общините, които не разполагат нито с достатъчен сграден фонд за социални жилища, нито с финансов ресурс за изпълнението на тези политики. Оттук следва и въпросът, какви са механизмите за набавянето му?

„За последните 30 години единственият финансов ресурс, който се получава за справяне с тези проблеми идва по оперативните програми, свързани с регионалното развитие. С част от средствата се строят социални жилища. В последните 10 години има общо 1400 построени жилища по тези оперативни програми, което прави малко повече от 1% от реално нужните в страната“ – заяви Кръстев и уточни, че според анализите в цялата страна, те трябва да са минимум 85000. – Сумата, необходима за изграждането им е около 2 милиарда евро. Тя изглежда голяма, но ако се разпредели в рамките на 10 години, не е толкова непосилна. Изглежда обаче липсва политическа воля темата да се превърне в приоритет.“

Само през последните две години на пандемия от Covid-19 хората станаха свидетели на редица промени, които ги накараха да преосмислят начина, мястото и средата, в която живееха досега.

„В последните години има наплив към малките населени места, закупуване на имоти и опит за живот в тях на редица семейства, които работят онлайн. Грижата за тези семейства и най-вече за политиката по тяхното устройство  е изключително важна за отделните общини, за да ги мотивират да останат в тях, а и изобщо в България“ – посочи в интервю за БНР архитект Искра Дандолова.

Свързана публикация в текста: Все повече млади българи избират да живеят извън големите градове

Според нея жилищната политика е основополагаща и за развитието на икономиката и трудовите процеси у нас. Свидетелство за това е и един от честите доводи за емиграция – неподходящи за нуждите на гражданите жилищни условия.

Съставил: Йоан Колев /по интервюта на Ивана Мурджева, БНР-„Хр.Ботев“ и Валерия Николова, БНР-„Хоризонт“/

Снимки: БГНЕС