Всяка трета жена у нас е подложена на някакъв вид тормоз

Пет актриси с окървавени и сковани в спазъм лица отправят вик за помощ в центъра на столицата. Влизайки в ролята на жертви, те дават началото на #несисама – кампания срещу домашното насилие над жени. Постери със заснетите им в близък план образи и с кратки послания са разположени в сърцето на София – в градинката пред “Кристал”, за да достигнат до абсолютно всеки от нас. Защото дори косвеният свидетел на насилие е отговорен колкото насилника и с действията си може да спаси живот.

“Животът е дар! Всеки трябва да разполага сам със себе си. Никой няма право да се разпорежда с чуждия живот чрез насилие! Животът може да бъде красив, осмели се да го вземеш в своите ръце!”, гласи призивът на актрисата Силвия Петкова.

Силвия Петкова

За съжаление, той няма да помогне на Евгения отново да прегърне детето си, защото тя беше удушена от съпруга си и изхвърлена в куфар в шлакохранилище. Но може да вдъхне надежда, че за жертвите има друг път и протегнати ръце, готови да дадат подкрепа.

В България, по данни на неправителствени организации, всяка трета жена е подложена на домашно насилие, независимо дали физическо, психическо или емоционално. А това означава, че приблизително един милион и 250 хил. българки стават потърпевши на някакъв тормоз.

Оказва се, че страната ни е единствената в Европейския съюз, която не води официална статистика за жертвите на домашно насилие. В същото време явлението се задълбочава както у нас, така и по света. Проблемът обаче често остава нечут, неразбран, затворен в рамките на семейството, затова проактивната кампания #несисамацели не само да накара потърпевшите да търсят помощ, но и да приобщи обществото към този “многопластов”, по думите на организаторите, проблем.

“Много е трудно да бъде показана душата, защото повечето потърпевши или не осъзнават, че са жертви на насилник, или го крият поради срам, страх и огромно неразбиране от околните”, казва Антония Дончева-Доня. Гримьор по професия, тя нанася върху лицата на актрисите Биляна Георгиева, Дария Симеонова, Десислава Бакърджиева, Йоана Буковска-Давидова и Силвия Петкова стигмата на насилието зад заключените врати.

“Голяма част от нашето общество смята, че жертвата сама си е виновна, че сама го е предизвикала – добавя тя. – По същия начин се разсъждава и за останалите потърпевши от насилствени връзки, включително за мъжете – казваме “Нали той си я търпи”. Но проблемът е изключително сериозен и докато не осъзнаем, че дори един случай на насилие е ужасно много, нещата няма да се променят.”

В много от случаите хората, които чрез виковете и плача стават свидетели на насилието в съседните домове, остават безучастни.

“Една от нашите цели е да събудим емпатията в обществото – продължава Антония Дончева. – Хората да разберат, че когато стават свидетели на насилие и не правят нищо, всъщност се превръщат в съучастник на насилника. Много е лесно, чувайки жена, мъж или дете да вика зад заключената врата, да позвъним или да се обадим на 112. Защото това действие може да спаси живот, да бъде нещо изключително смислено и значимо в уредените ни животи.”

Бюрокрацията и начинът, по който хората от другата страна на телефонната линия реагират на сигнала от страна на жертвата, често нагнетяват в нея допълнителна несигурност и страх.

“Представете си каква огромна смелост се изисква от жена или дете в реална опасност за живота да позвънят на 112 – изтъква Антония Дончева. – И отсреща се започва разпит – вашите имена, адрес, сигурни ли сте в това, което казвате. Губи се ужасно много време и оттук се поражда следващият проблем, защото когато дойде полицаят на адрес, жертвата се успокоява, че се е обадила на спешния телефон. Това обаче не я предпазва, ако впоследствие не е подала жалба в полицията. Изобщо никой не уведомява потърпевшите, че освен да звъннат на 112, трябва да отидат и в най-близкото районно управление. Но много пъти, когато жалбата е подадена през нощта, късно вечерта, в петък, събота, неделя – тя не се завежда. И се получава един порочен кръг, в който първо да звъним, след това да ходим до полицията и отгоре на всичкото после да проверяваме дали жалбата ни е въведена.”

Капка надежда, прашинка увереност и зародиш решителност – всичко това могат да почерпят жертвите от положителните послания на постерите в градинката пред “Кристал”. Ако ги прочетат и разпознаят себе си в обезобразените лица, може би ще осъзнаят, че:

“Не е страшно да избягаш, страшното е да останеш, а животът навън е прекрасен!”

Че: “Светът е много по-голям от размахания юмрук. Можеш да си тръгнеш днес и да живееш в света!”

Че: “Той няма да се промени и ти не можеш да го спасиш, но можеш да спасиш себе си!”

Текст: Диана Цанкова /по интервю на Силвия Великова, БНР“Хоризонт”/

Снимки: stolica.bg