Ако спортът ти стане съдба, следвай съдбата си!

Негови снимки са украсявали страниците на почти всички печатни издания в България. Професионалният  спортен фоторепортер  Бончук Андонов е навсякъде, където има метри, точки, хронометри, топка или с една дума – състезание по някакъв спорт. Снимките са неговата съдба. Връзката му с фотографията е от 37 години. 

Първият флирт с апарата Бончук Андонов изживява в казармата. Съдбата решава да го изпрати в поделение за авиофотография и оттогава до днес е верен на първата си любов, за която той е живото доказателство, че е най-силна и завинаги. 

Бончук Андонов е роден преди 71 години в село Пастра, последното по пътя преди Рилския манастир. Кръстен е на партизанина Никола Чуковски-Бончук, същата историческа фигура, чието име носи и стадионът в Дупница. “В поделението в Божурище, където служих, срещнах офицера Марко Вутков. Не бях хващал фотоапарат. Този човек ми отвори очите, че с историята ще си умра като плъх в Рилския манастир и аз записах да уча фотография” – разказва Андонов. В  софийския Техникум по полиграфия и фотография, където  учи, преподавателят  му по физическо възпитание Харизанов, също от Дупница, като видял негови снимки от футболен мач, му казал, че спортът е неговото призвание. “Това ми влезе в главата. Винаги съм се впечатлявал от хората, които стоят зад вратата по време на мач и правят снимки” – признава той. 

След казармата се захваща да учи спортна фотография. Стажът си кара при Петър Спасов във вестник “Народен спорт”, където прави и дипломната си работа “Футболният запалянко”. Годината е 1971-а. По онова време привържениците на най-популярната игра не били толкова колоритни, колкото сега. Наложило се да намери всеки отделен типаж, за да го запечата на лентата. Така попада в Софийски окръг, където две години и половина отговаря за спорта и обикаля по знайни и незнайни селца. Тогава среща Димитър Михайлов, фотограф на ЦС на БСФС, и Янко Гъров, шеф на фотоотдела във вестник “Старт”, които му помагат през 1974 г. да започне работа в авторитетния спортен седмичник. Остава верен на любимия си вестник до неговото закриване през 1996-а. От този момент кариерата му продължава самостоятелно. До днес Бончук Андонов е спортен фоторепортер на свободна практика. 

В богатата си професионална кариера опитният творец има много отличия за добра работа. Печелил е престижна златна награда от конкурса “Интерпрес фото” на тема спорт. Снимал е на три Олимпиади – Сидни 2000, Атина 2004 и Пекин 2008, на две световни първенства по футбол и на още толкова европейски. Отразявал е световни и европейски първенства по баскетбол, волейбол, лека атлетика, борба, колоездене и много други. 

“Най-доброто ми попадение е през 1993 г. – голът на Емил Костадинов на “Парк де Пренс” на 17 ноември. Смяташе се, че отборът няма шансове. Денят беше мрачен, дъждовен. Водиха ни да дегустираме вина и на стадиона пристигнахме леко опиянени. Заредих си фотоапаратите, снимам с единия. Емо Костадинов още не е вкарал първия гол, свършва ми филма и грабвам втория апарат и снимам, снимам, снимам как Емо вкарва и съм щастлив, че съм хванал гола. На полувремето видях, че не съм заредил втория апарат.” Тогава решава, че това е малшансът на живота му. Оказва се, че в този ден Господ наистина е българин. “По онова време филмите за нас бяха много скъпи. Оставаха ми два-три кадъра. Колебаех се дали да заредя нов филм, но нещо явно ме е накарало”. Тогава идва прословутата 90-а минута със съдбовния гол на Емил Костадинов. Андонов снима подаването на Любо, поемането на Емо, атаката и има 17 кадъра от гола. “Върнах се от Париж и на другия ден залях вестниците със снимки. За жалост некоректните колеги унищожиха филма. Занесох им го да го сканират и повече не ми го върнаха.” 

Днес името Бончук Андонов е синоним на професионализъм. Той е един от малкото спортни фоторепортери от старата гвардия, който носи в себе си и фотоапарата си историята на българския спорт в последните близо 50 години.