Проф. Антон Първанов: След Берлинския конгрес България се развива с темп, догонващ Европа

  Според договора от Сан Стефано, сключен на 3 март 1878, България се простира от Дунав до Егейско море и от Вардарската и Моравска долини до Черно море. Споразумението включва цяла Македония, с изключение на Солун и Халкидическия полуостров. Но тази спогодба алармира англичаните и австрийците, които се страхуват, че една толкова голяма славянска държава би могла да бъде използвана от Русия за оказване на влияние върху балканската политика. Ето защо на 13 юни 1878 е свикан Берлинския конгрес, с цел да се преразгледат границите на новата държава. Берлинският конгрес приключва с подписването на договор на 13 юли 1878, чрез който българската територия е разделена на три части. Самата България е определена като частта между Дунав и Стара планина; областта южно от тези планини е обявена за османска провинция на име Източна Румелия, а Македония е върната на султана с неясното обещание, че ще получи независима администрация.

  В целия регион решенията на Великите сили са възприети като взети в съгласие с политически съображения (в съответствие с техните интереси), а не в съгласие със стремежите на младите национални държави. България възприема ревизията на санстефанския мирен договор като огромна национална загуба. Първоначалното включване на Македония в българската държава се смята за „правилно и справедливо“ приложение на естествения ред на нещата, докато последвалото го изключване придобива значението на „грешно и нечестно“ ощетяване на България. Териториалното разделение се възприема като лишаване от естествено право, особено защото се случва в ранните фази от установяването на модерната българска национална държава. Изгубените македонски земи стават емблематични за българското национално съзнание. Чувството за загуба в България се усилва с по-нататъшното развитие на македонския въпрос по време на Балканските войни от 1912 – 1913 г. В Първата балканска война България, Сърбия и Гърция побеждават османските сили. Османското оттегляне от региона оставя Македония без определен статус и нарушава регионалния баланс на силите. През март 1912 Сърбия и България подписват споразумение за разделението на Македония. Първоначално българските представители подкрепят идеята за създаване на независима Македония с очакването, че по-късно тя ще се присъедини към България. Ето защо, въпреки загрижеността около сръбското желание за подялба, българите в края на краищата се съгласяват. Според това споразумение Шар планина се отдава на Сърбия, а областта на изток от долината на Струма и Родопите се дава на България. В същото време обаче Сърбия и Гърция преговарят тайно, а освен това водят разговори с Румъния и Черна гора и дори с Османската империя, върху разделението на Македония. Това кара България да поднови военните действия и да започне Втората балканска (Междусъюзническа) война, като напада Сърбия и Гърция. Този път обаче тя е победена бързо и на 10 август 1913 г. е подписан договора от Букурещ. В резултат, Сърбия и България получават северната част от Македония (приблизително 40 процента и 10 процента, съответно), а Гърция получава южна Македония. Македония е поделена между Сърбия, Гърция и България, и обединението на България и Македония не се осъществява. Българското национално-освободително движение от деветнадесети век остава неосъществено.

  Териториалното разделение на България се разглежда като сериозен провал на новата национална държава, подчератава в свое изследване Милена Славова-Махон. Модерната концепция за българската националност е конструирана най-вече около идеята за „възвръщане“ на историческите македонски земи, култура и народ. Българите твърдят, че претенциите им към Македония са легитимни, защото исторически Македония и нейния народ са принадлежали към българските земи и общност. 

  "Сложното развитие, което води до създаване на нови държави на Балканите и преначертаването на границите след Балканските войни прави така, че македонският въпрос отеква в България по различни начини. Първо, продължават яростните дебати около дефиницията на територията, съставяща Македония. Второ, националността на хората от географска Македония и дефиницията на езика, който те говорят (сръбски, български, македонско-български диалект или македонски) си остават много спорни. Трето, българският национализъм спори усилено по въпроса към коя страна македонците трябва да принадлежат – както и кой ще трябва да решава това, и каква стратегия трябва да се преследва, за да се стигне до промяна. Всички следващи претенции на българското национално движение по отношение на Македония са търсели компенсация за понесената загуба.

  След края на Балканските войни България запазва реваншистките си аспирации, докато Сърбия и Гърция поддържат статуквото. С началото на Първата световна война през 1914 г. България се присъединява към централните сили (Германия, Италия, Австрия), които ѝ обещават цяла Македония – едно непреодолимо изкушение. През септември 1915 г. българската армия навлиза във Вардарска Македония и напредва по посока на същинска Сърбия и Егейска Македония. Но ходът на войната се обръща срещу централните сили и през есента на 1918 г. силите на Алианса (Великобритания , Русия и Франция) побеждават българската армия близо до Солун". Договорът от Ньой, подписан през ноември 1919 г. възстановява предвоенните граници и слага край на българските усилия за национално обединение с Македония, до Втората световна война.

  На този период в развитието на македонския въпрос бе посветено продължението на разговора с проф. Антон Първанов, в който той се спря и на динамиката на развитието на българската държава в този период.

  Можете да чуете целия разговор на Валентин Дишев, излъчен в предаването на Радио Благоевград за история и национална култура "Изгрей зора", с проф. Антон Първанов: