Приемните родители и техните проблеми

Професия, с чиято помощ се изкарват пари, ли е приемното родителство? Или по-скоро призвание, на което трябва да посветиш време, емоции, опит и грижа? Отговорът на тези въпроси зависи много от мотивацията на хората, които искат да станат приемни родители и най-вече на онези, които ги обучават, оценяват и одобряват, коментира пред Радио Благоевград Цвети Радулова, приемен родител. Самата тя е майка на дъщеря. Решението да стане приемен родител идва след излъчен по телевизията материал за живота на децата в дома в Могилино:

„Трудно е да вземеш такова решение, ако си на ясно какво ти предстои. Ако не си на ясно се взима лесно. Много от моите колеги, включително и аз, с лекота сме влезли в тази наша мисия. Спомням си много добре първата среща. Беше преди около 7 години. Аз бях в изключителна еуфория. Тогава все още бях с представата, че всичко ще е пълна идилия, много лесно ще се случат нещата. Спомням си, че тя беше в град, който беше далеч от моя роден град. През целия път преливах от една емоция в друга. Емоции на крайностите. Първият път, когато влязох в стаята, където е тя, аз почти не я забелязах. Беше свита на едно мъничко олющено столче и беше наистина много силна емоция. Не очаквах нейната реакция и не бях подготвена за това. Аз очаквах, че тя ще ме гушне, ще ми се довери и веднага ще се създаде една връзка - уникална, но всъщност тя бе тревожна, уплашена“, разказва Цвети Радулова.

Цвети до момента е била приемен родител на шест деца – 4 момиченца и 2 момченца. Някои от тях са я наричали „мамо“:

„Тук е тънката граница. Аз съм разговаряла с психолози, които са работили дълги години с приемни родители и самите те са били приемни родители и е много важно детенцето да знае, че ти си мама, но си мама Цвети. Онази истинската мама тя ще се появи в някакъв момент и тя е МАМА. Ние сме просто човекът, който ги води по пътя и мама сме тогава, когато те се опитват да бъдат като всички останали деца на детската площадка, за да покажат, че и те имат майка“, пояснява Цвети.

Моментът на раздяла е труден тогава, когато родителството е мисия, призвание, а не работа за заплата. За повечето приемни родители тя е такава, но Цвети Радулова признава, че има и хора, за които това е просто професия:

„По време на обученията ни казват, че ние не трябва да изграждаме емоционална връзка с децата, а трябва просто да гледаме на грижата си към тях като на професия. Смело мога да заявя, че през цялото си време аз съм била непрофесионалист по отношение на обичта и грижата. На обич може да се научи само чрез обич.За повечето хора е мисия, но сред нас има и хора, за които е професия. Те се отличават по останалите по самото дете, за което се грижат“.

Приемното родителство у нас все още трудно си пробива път. А проблемите пред тези родители не са никак малко, подчертава Цвети:

„Един от основните проблеми е социалната политика. Ние даваме сигурност на децата. Правим го, за обществото са много пари, но всъщност това са обидно малко пари. Не ни дава право да се разболеем, да бъдем биологични родители, ако решим да бъдем. През моето приемно родителство ми се наложи да се сблъскам с диагнозата рак. Аз докато бях болна, аз нямах право на болничен. Нямах право и да работя като приемен родител. Целият ти личен живот е разглеждан под лупа. Не можеш да пътуваш просто така, импулсивно. Не можеш да смениш областта, в която живееш, защото ние сме включени в регистър за приемни родители, но само за областта, в която сме удобрени“.

Цялото интервю с Цвети Радулова чуйте в звуковия файл: