Пътят след Дома: Каква е съдбата на навършилите пълнолетие деца от институциите?

                                         Всяко дете е различно, но детството е еднакво крехко

Началото на деинституционализацията у нас беше поставено с приемането на Националната стратегия „Визия за деинституционализацията на децата в България” през 2010 г. В хода на изпълнение на процеса са закрити всички домове за деца с увреждания. До края на годината ще бъдат закрити и всички останали шест домове за деца, лишени от родителска грижи - в петричкото село Първомай, Враца, Широка лъка и в Стара Загора, където са настанени 46 деца и младежи.

Близо 5 000 деца у нас живеят извън дома на биологичните си родители. В новите осъвременени центрове от семеен тип към 31.07.2020 година има близо 2800 българчета, сочи справка на Агенцията за социално подпомагане, изготвена по запитване на Радио Благоевград. Осиновените в периода януари-юли 2020 година са 195. Какво обаче се случва с десетките младежи, които след навършване на пълнолетие и завършване на средното си образование излизат от социалните заведения? Къде отиват, имат ли подслон, работа, храна? Информация в повечето случаи липсва.

Те са "деца като деца", но "те са отхвърлени и необичани", казва 67-годишната Евгения Йорданова, която в последните десет години, преди пенсионирането си, е директор на Дома за деца,лишени от родителски грижи “Свети Николай Мирликийски”в Благоевград. По думите й „обществото гледа на „различните“ по трогателно тъп начин. Най-тъжното е, че те просто са родени на неподходящо място от неподходящите хора и за съжаление имат тежка участ, знаят какво е нямането.“

Малко от нас всъщност разбират, че средата, в която децата, лишени от родителски грижи, израстват, не просто ги лишава от близостта и подкрепата на родителите. Животът в институцията коренно променя начина, по който тези деца, младежи, а скоро възрастни се отнасят към околните и към своето бъдеще.

Стефка е потребител (защото такива се водят официално – „потребители на социални услуги“) в Преходното жилище в Благоевград (нова услуга, създадена с цел да подпомага младежите в тяхното израстване като независими възрастни, да усвояват умения за самостоятелен живот, където живеят пет деца на възраст от 16 до 18 години). Точно след две седмици ще навърши 18 години, което означава, че трябва да напусне социалната институция и да се справя самa с предизвикателствата на самостоятелния живот. Предстоят й редица търсения, избори и решения в кратък срок – да намери къде да живее и какво да работи.

„Бяхме й намерили работа и щяхме да й съдействаме за квартира“, казва ръководителят на Преходното жилище за деца в областния център Теменужка Ризова, „но заради стагнацията затвориха заведението, в което трябваше да работи. Обещаха да я потърсят отново в края на месеца. Ще отидем да проверим какво се случва. Обърнали сме се за съдействие към всички институции, с които работим“, допълни тя.

Липсата на достатъчни умения за живота и справянето със свободата, която не знаеш какво да направиш - това е предизвикателство, което стои пред всеки човек, който напуска затворена система, в която е бил контролиран, възпитаван и отглеждан. Навън правилата определят сами. И по тази причина е трудно. Младото момиче има семейство, което живее на село, но условията са „крайно незадоволителни и тежки“. Иска да поеме в друга посока, с надеждата за по-добро бъдеще. Страховете обаче са много.

“Още не съм готова да си тръгна, защото нямам работа и няма как да изляза на квартира. Иска ми се да свикна да живея сама, макар че знам, че животът навън ще бъде труден. Работи ми се, работила съм като помощник-готвач и като миячка. С първата заплата си купих чорапи и обувки, защото обувките ми се бяха отлепили“, споделя Стефка.

По думите на директора на Преходното жилище Теменужка Ризова моментът, в който се получи заповедта, с която след навършено пълнолетие и завършване на средно образование, децата трябва да напуснат институцията, е стресов.

„Можете да си представите един младеж на 18 години каква зрялост и подготовка има, както и социален и професионален опит, да не говорим и за това, че работодателите обикновено гледат с недоверие на такива младежи. А те са младежи като всички останали – едни са по-съвестни, други по-малко. Адаптацията от живот в институция в живот навън е труден процес. Няма го семейството, няма ни и нас. Децата имат своите страхове, защото оцеляването е доста трудно.“

Затова и често се случва младежите, излизащи от социална институция, бързо да напускат първата си работа. А много често и самите работодателите са предубедени към тези деца, че нямат добри трудови навици и не им дават шанс. Тук подкрепящият възрастен, който и да е той, е много важен.

Късмет, съдба или най-вече избор. Години след напускане на тогавашния Дом за деца в Благоевград, където е израстнала, вече 30-годишната Борислава Янкова отново се връща там, но от другата страна. Благодарение на подкрепата и силната вяра в нея на тогавашната директорка Евгения Йорданова, младата жена успява да завърши висше образование, а преди шест години решава да посвети работата си на тези, чиято „болка и нужди познава отлично“. Днес вече порасналата възпитаничка на институцията е трудотерапевт и работи с младите хора в Преходното жилище, което се помещава в сградата на вече бившия Дом за деца.

„Аз съм с един родител и постъпих в Дома, когато бях в девети клас. И аз се притеснявах, когато навърших 18 години, дали ще се справя. Тук си защитен, има къде да си легнеш, какво да ядеш, има хора около теб, а когато вече си сам навън е трудно“, споделя тя и допълва, че пътят след Дома е дълъг, а стереотипите спрямо децата, които излизат от институции - жестоки.

„Хората навън, когато чуят, че си дете от дом, някакси те приемат като нещо по-различно, а ние не сме различни. Едно такова съжаление се усеща, с това сме се сблъсквали и в училище и не е приятно. Когато излязох от Дома, две години работих, но ми плащаха по-малко. Евгения Йорданова прецени, че трябва да ме понатисне да уча и аз я послушах. Не сгреших. Бях в трети курс, специалност „Педагогика на обучението по физическо възпитание“ в Югозападния университет, когато моят социален работник ми се обади и ми предложи работа в Преходното жилище. Мотивацията на г-жа Йорданова много ми помогна“, допълва младата жена.

Това, което е нужно, е да се инвестира търпение, отношение и доверие – все неща, които помагат на всеки в трудно положение. „Аз ще успея“ и „Аз мога“ – това са думите, които крепят току-що навършилата тогава пълнолетие Борислава да върви напред и да не се отклонява от правия път.

Сърце, човек трябва да има голямо сърце, за да работи тази работа, казва бившият директор на Дома за деца, лишени от родителски грижи Евгения Йорданова и допълва:

„В благоевградския Дом нямаше хора, които идваха за заплатата, всички работехме със сърце. Винаги намирахме варианти за работа на децата, които си тръгваха. Нямаме дете, което да не сме осигурили. Нямаме дете, което да сме изхвърлили на улицата. Благодарение на дарители всяко дете получаваше спални комплекти и неща за домакинството. Задължително спонсор плащаше първия му наем. Има много малко случаи на деца, на които не сме успели да помогнем и не защото не сме искали, а защото те са тръгвали по друг път."

Зад изоставянето на дете често пъти стои като причина бедността. Рационална причина, зад която стои доста по-сериозната и трудна за преглъщане истина – често пъти изоставящите децата си жени са лишени от подкрепа и любов.

Общият брой на откритите нови случаи по превенция на изоставянето за периода януари-юли 2020 г., по които са работили отделите „Закрила на детето“ в страната, е 2 211, а броят на успешно приключилите е 1 598, става ясно още от справката на Агенцията за социално подпомагане.

„Децата се извеждат от биологичното им семейство само като крайна мярка, в случаите, когато има риск за тяхното здраве, живот, нормално развитие и когато са изчерпани възможностите за закрила в семейството. 30 са децата на територията на община Благоевград, които ползват социални услуги, включително при приемни семейства, 26 момчета и момичета се отглеждат от близки и роднини“, каза началникът на отдел „Закрила на детето“ в Благоевград Димитър Диловски.

„Много пъти съм си задавал въпроса дали приемните семейства взимат деца заради заплащането или защото искат да се грижат за деца. Има и една друга приемна грижа, която е доброволна, но там няма кандидати. (По данни на Агенцията за социално подпомагане професионалните приемни семейства в България са 1 946, само 2 са доброволните.) Единственият ни случай, в който се наложи да изведем дете от приемно семейство, а самото семейство да заличим като такова, беше миналата година в Кресна. Въпреки това смея да твърдя, че повечето приемни родители са отговорни и полагат добри грижи. Това е най-добрата услуга за деца към момента“, категоричен е Димитър Диловски.

По думите на директора на дирекция “Социално подпомагане” в Благоевград Александър Балев реакциятае незабавна, ако се получи информация, че съществува някакъв риск за дете.

„Ето тази картина, която е в офиса ми, е най-скъпият ми подарък. Тя е нарисувана от едни от първите деца, които ползваха услугата „приемна грижа“. Попаднаха при приемен родител, който е учител по рисуване. И когато се справихме всички заедно и дойде моментът те да се върнат при биологичното си семейство, на раздяла децата ми подариха тази картина. Това е моето отношение към приемната грижа“, допълни Балев.

Според началника на отдел „Закрила на детето“ в Благоевград грижата към децата от институциите не приключва с навършване на пълнолетието им.

„Ние се стараем да ги подпомагаме както по закона за социалните услуги, така и по закона за социалното подпомагане. При изразено от тях желание се опитваме да им намерим работа, съдействаме им при кандидатстване за общинско жилище или ги насочваме към ползване на друга социална услуга, вече за възрастни“, каза още той.

В контекста на подкрепата на младежите за водене на самостоятелен живот в България се изпълняват и програми, които имат за цел да подкрепят началните стъпки в процеса на социално включване. Една от тях е инициативата на Президента „Подкрепи една мечта“, изпълнявана от мултидисциплинарен екип. Друга такава е „Училище за работа“ на Фондация „Подарете книга“. През 2018 година Сдружение SOS Детски селища също започва дейност върху подкрепата на млади хора, които напускат грижа. 

По думите на Александър Балев винаги може да се намери законов механизъм за финансова подкрепа: „с месечна социална помощ, с целева помощ за отопление, има и еднократна помощ за инциденти“. Двамата ръководители на социални звена поеха отговорност да подкрепят и навършващата пълнолетие Стефка, доколкото законът им позволява. Доколко обаче такава подкрепа достига до всеки?

А там, където свършват силите на държавата, идват благодетелите. Един от тях е отец Андон Шавулев от Благоевград, който освен Божи служител е и... дългогодишен треньор по бокс. В храма учи децата на вяра, а вечер на ринга – на дисциплина, упоритост и феърплей. И ако се чудите кое е общото между църквата и ринга, отец Дончо казва: „Боксът се играе по правила и учи и в живота да се играе по правилата. Не можеш да удряш под пояса, не можеш да удряш в гърба. Този срещу теб не ти е враг, а опонент“.

От много години взима „под крилото си“ деца в неравностойно положение, помага им и създава шампиони. По думите му обаче реалността за децата, след напускане на социалните заведения, е горчива.

„Момчета, които станаха добри състезатели и бяха в челните места в българския шампионат, тръгнаха по пътя на наркотиците. Преди години около Дома се завъртяха пласьори. От марихуана децата минаха на твъди наркотици. Едно от моите момчета, което пет пъти беше шампион на България, попадна в психиятрия. Друго момче ми звъни преди време и ми казва: „Тренер, станал съм алкохолно петно“. Майка му е проститутка, баща му е наркоман. Какво да очакваме от него, а е златно дете. Държавата си измива ръцете и нишката се къса след пълнолетието им. В много случаи завършват или в болница, или в затвор. Взех го отново при мен и отново стана шампион. Друго мое дете, което не спря да работи, моят първи медалист Асен, в последните две години е вицешампион на България за мъже. Трябва да има пари за такива хора“, казва отец Дончо.

По думите му е проблем, че разходите на бизнеса, които са за спортна дейност, не се признават, „а при нас това е не само спортна, а и социална дейност“. Също държавата трябва да облекчава работодателите, които дават работа на тези пораснали деца.

Той самият се посвещава на благотворителността преди много години. След няколко отслужени водосвета в Дома за деца, започва все по-често да посещава мястото.

„Аз си бях постоянно там. На Бъдни вечер първо бях с децата, след това със семейството ми“, спомня си отец Шавулев.

Преди години доброто дело на отеца е помрачено от няколко деца, които злоупотребяват с добрината и голямото му сърце. Което обаче не го отказва да помага на тези, които имат истинска нужда.

През 2013 година реализира програмата „Ръка на приятел“, със съдействието на Министерството на труда и социалната политика, в която десет деца, с добро поведение, които са показвали най-добри резултати в училище и тренират редовно в залата, получават месечни стипендии. Програмата постига резултат, но приключва само след година.

Много от вече порасналите възпитаници на социалните заведения можете да видите на улицата. Една част от тях сега са успешни, имат деца и продължават живота си. Като 30-годишната Борислава, която има работа, собствено семейство и 4-годишен син. Други са безпризорни. Ако ги срещнете, казва Евгения Йорданова, не им давайте пари, а им осигурете работа. И допълва:

„Всеки има своя пътека в този живот, ако намери правилната такава, ще стигне до големия булевард.“

Текст, звук, монтаж и снимки: Елеонора Тахова