Документалният театър – кръстопът на човешките съдби

Необходим ли ни е театърът и в крак ли е той с времето, в което живеем? Този въпрос често изниква в съзнанието ми, разглеждайки афишите. Бързо намирам отговора, защото част от темите, които повдига са актуални от векове. Единствено в храма на Мелпомена думите, погледите и движенията са в идеална симбиоза помежду си. Именно в нея се крие и магията на най-старото сценично  изкуство. Днес ще ви срещнем с младата актриса и режисьор Неда Соколовска, която развива един все още непопулярен у нас театрален жанр – документалния театър. Ето какво я провокира да започне своето пътуване в неизвестното:

Трудно ми е да си спомня преломния момент, в който реших да се занимавам с документален театър. Мисля, че беше през 2009 година, когато отидох да уча във Финландия. Всъщност може би точно това има голямо значение за избора ми. Там алтернативните форми бяха добре развити и самото обучение ни стимулираше да търсим собствения си път и език в изкуството, което правим. Тогава си дадох сметка, че онова, което се случва около нас винаги ми е било по-интересно. Ситуациите, в които попадаме, дори и буквално пренесени на сцената, са ми се стрували много по-важни, по-дълбоки и парадоксални от онези изкуствени ситуации, които ние създаваме на сцената, работейки с текст.

Нейната цел е думите, които използва в спектаклите, да са „живо слово”, т.е. да са изречени от други хора, а не измислени. Играта на сцената пък трябва да е естествена, без преструвки.


Темите, които засяга в постановките, са насочени към различни социални групи, които тя определя за невидими. Хората с увреждания, нетрадиционна сексуална ориентация, бездомните и социално слабите са сякаш в периферията на обществото, забравени и изоставени от всички. Държавата дори не опитва да реши проблемите им, сякаш те не съществуват. Отношението към тях е като към ненужен товар и бреме, от което трябва да се освободим или просто да оставим в някой ъгъл. Според Неда, не бива да пренебрегваме другите хора и да гледаме на тях като различни и чужди. Трябва да опитаме да ги разберем и да им помогнем ако го поискат. Руският поет Владимир Маяковски казва за театъра, че не е огледало, което да отразява света, а чук, който да му даде форма. Точно това личи и от постановките на младата режисьорка. С помощта на интервютата, които взимат от срещите си с хората, актьорите успяват да пресъздадат дословно един живот на действително съществуващ човек. Позволяват на публиката да се вгледа в душата на героя. Защото зад всеки един човек се крие една история, която той би искал да разкаже.

Продължаваме разговора си за една инициатива, която Неда и екипът й разработват от половин година, наречена В/ХОД. Ето каква е нейната задача, както и част от проектите, които развива:

Целта на тази платформа е не само да разпространи документалното изкуство, а и да разшири неговите хоризонти, защото в момента са твърде малко артистите и групите, които се занимават с това. Има голяма опасност то да се маргинализира защото не е разработено. Идеята на В/ХОД е да представяме външни продукции на артисти и театри, които имат някаква социална насоченост или разглеждат някакъв проблем от нашето съвремие. За половин година, откакто В/ХОД се развива започнахме много интересни проекти. Един от тях е ХОД 16. Това са ежемесечни срещи, нещо като академия за театрали. Театрали от различни специалности- режисьор, актьор, сценограф и драматург се събират и избират заедно тема, която е от публичното пространство. Нещо, което се случва в момента и те смятат, че е важно. Обединяват се около тази тема и в рамките на 2 часа създават идея за спектакъл, който може и никога да не се случи. Идеята на тези срещи е, че се запознават хора, които иначе няма къде да срещнат освен ако не работят заедно. Другата програма, която В/ХОД развива е „менторство”. Това са новозавършили студенти, които имат някакъв сценичен опит в документална посока и тя им помага да развият произведението или представлението, така че да се направи цялостен спектакъл. За мен това е изключително важно, защото много от студентите, които завършват  изпадат в някаква безтегловност. Цялата инерция, която са набрали, всичко, което са научили и способностите, които са развили потъват в бездействие, защото няма къде да ги приложат. Тази менторска програма им дава възможност да показват своята работа пред публика.

Неда се надява да реализират още една интересна идея, наречена „Вторични суровини”. Това е един апел към гражданите, ако желаят, да предоставят свои стари дневници или писма, които искат да изхвърлят. Така ще помогнат за опазването на природата, а и дареното може да послужи за създаването на архив, от който екипът да черпи идеи за нови спектакли. Защото думите отлитат, но написаното остава.Въпреки скептицизма, царящ в обществото, младото момиче смята, че хрумването ще има успех. Ще видим дали е така през септември, когато инициативата започне. А дотогава нека си спомним какво е да сме хора и да изровим алтруизма от дъното, където сме го скрили. Нека си помагаме един на друг, без да се делим по вяра, етнос или начин на живот. При всяка среща с нов човек, пред нас се разкрива цял един свят от емоции, поуки и идеи, които можем да почерпим. Защо да не се възползваме?

Снимки: Студио за документален театър VOX POPULI