Стефан Данаилов: Не е въпросът да блеснеш за момент, а да удържиш по-дълго

В предаването "Хоризонт за вас" актьорът разказва, че когато представял книгата си "Романът на моя живот" на фестивала „Сцена на кръстопът“ в Пловдив, попитал хората в залата искат ли да го видят на сцената като актьор, а единодушните възгласи го мотивирали още повече да направи тази пиеса, предложена му от Ася Пенчева, която също има участие в проекта.

„Освен това самата пиеса ме интригува, тъй като разказва за финалното представление на една английска актриса, която трябва да изиграе последното си представление, преди да замине за Швейцария, където има поредният контакт с някакъв мъж. И решава да промени живота си“, пояснява Данаилов.

Сюжетът в историята се заплита около конфликта с близки и приятели, които не могат да повярват, че актрисата ще напусне сцената и ще се потопи в живия живот. „Защото актьорът, измислена особа сме ние. Живеем с представите на разни герои. Това много ме интригува, знам как актриси в определена възраст се налага да напуснат сцената, поради това, че  драматургия за възрастни актриси много малко има. Самият аз знам какво преживява един артист, когато знае, че повече няма да излезе на сцената, а там е страстта ни, силните емоционални чувства, високият адреналин.“

Искам да изиграя швейцарския банкер не в неговия лъснат образ, какъвто си представят зрителите, а малко хипи, сподели Стефан Данаилов. „Такъв добър човек, много влюбен, 35 години я гони и накрая успява да направи впечатление на тази жена и тя да тръгне с него. Това е и комедия, и в същото време е тъжна история.“

Противник съм на тъгата, макар че ме гони от време на време, признава още големият актьор, който смята, че „човек трябва да си представя нещата по-ведро, по-бодро, за да може да преодолява всякакви несгоди, проблеми, болести.“

През 80-те години на миналия век Стефан Данаилов участва в едно от хитовите предавания на БНР „Звезди посред бял ден“, за което днес казва: 

„Беше чудесно предаване. Там звучеше такава музика, каквато никъде не се пускаше. Там се правех на Ален Данаилов и Стефан Делон. Беше много слушано предаване, харесваха го хората много.“

Радвал съм се на своята популярност. Не е въпросът да блеснеш в един момент, а да го удържиш по-дълго време, признава Данаилов и не крие, че интересът към него и днес продължава да бъде голям. „Макар че вече има поколения които не знаят кой съм, но то е нормално това. За сметка на това техните баби, майки си спомнят още за чичо Ламбо.“

„Има-няма, като се събудя сутрин си викам: „Абе, Ламбе, къде си хукнал, бе, брато? Ти си на 76 години бе, брато. Не ми се вярва чак, ама това е животът. Много е хубаво да вършиш нещо, което е пред хората и хората го харесват. Виждам сега как родни политици се опитват да бъдат харесвани от хората, обаче трудно им се получава.“

Още си спомня съвета на Апостол Карамитев, че „само в театъра актьорът може да развива таланта си“, защото киното те изхвърля в един момент.

За разлика от 15-те минути слава при спортистите, нашата професия е по-дълготрайна и ако ти си сериозен в работата си и не си си повярвал, че си най-великият и започнеш за правиш глупости, има шансове да продължат да те харесват хората, казва още Стефан Данаилов. „Защото в края на краищата ти се бориш за публиката, за хората, които ще дойдат в салона да те гледат и ще станат да ти ръкопляскат“.

Не съм живял със самочувствието, че съм върховен, че съм върхът, допълва той. „Аз бях много лаком за работа – много театър, много кино, много телевизия, много халтура, пях, танцувах – какво ли не правих! Но това е работа. Ти излизаш пред хората и се бориш за своето име.“

„Когато ми намаля киното – след 74-а година имаше такъв период, работех като луд телевизионен театър. И съм изиграл толкова пиеси, които на сцената, в театъра нямаше да мога да ги изиграя, нямаше и да се поставят. При това бях малко разглезен, аз съм снимал по 4-5 филма едновременно, обаче тази лакомия край няма.“

За нищо не съжалявам, всичко беше такова, каквото съм си го искал – с грешки или без грешки, споделя още Стефан Данаилов.

Помни как когато с покойния Велко Кънев играели „Бесове“ по Достоевски в размирните години, през 90-те, на сцената имало повече актьори, отколкото публика в залата. „И разказваме за това, което става на улицата, ама кой да дойде да го види. Защото оня гявол, г-н Достоевски, го е написал много сериозно.“

С напредването на възрастта човек започва да си търси греховните моменти, смята още Данаилов, който определя себе си като ляв човек, но не безбожник.  

„Истината е, каквото да ви мрънкам, че е красив празник (Великден) – пролет, живот, червеното яйце да си натъркате, първото, за здраве, за щастие. Аз правя само червени яйца, само червени.“

Цялото интервю слушайте в звуковия файл.