Катя Георгиева: Ел Камино е пречистващият път за душата

Всичко е едно – хората, животните, растенията са форми на вселената, която иска да изживее и опознае себе си чрез тях, убедена е Катя Георгиева. „Затова когато вървиш по тоя път, ти се сливаш с всичко това. Виждаш само полета от макове, жита, планини, мъглата, която залива всичко и това нещо влиза в тебе, ти си част от него."

Извървява за месец 800 км от Ел Камино през 2015 година, след като се организира с приятелки от Фейсбук. За всяка от тях мотивацията била различна. Катя била чела книги за този път, но никога не е мислела, че може да го измине.

От пробитата мида до Сантяго де Компостела

„В Поморие всяка година ходим със сестра ми и децата и веднъж в една малко магазинче намерих пробита мида. И се сетих, че за да е пробита, това е евентуално мида на някакъв пилигрим, който е изминал тоя път. Просто го приех като някакъв знак, че трябва да измина пътя, почнах да си мисля за това и се случи“, разказа Катя Георгиева и посъветва да имаме сетива за малките знаци около нас, които могат да ни насочват натам, където ни влече душата.

След смъртта му тялото на Св. Яков било пренесено с лодка на испанския бряг. Имало буря и лодката потънала. След време видели светлина. Разравяйки, открили мощите на светеца. „И на същото място се изгражда селище, по-нататък прераства в по-голям град: Сантяго де Компостела, където издигат катедрала и всъщност това е крайната точка на пътя на Св. Яков, който се нарича камино. Камино - самата дума е път“, обясни Катя Георгиева.

Ел Камино освобождава духа

„Казват, че този път е проекция на Млечния път. Това значи, че той е много енергиен. Вървейки по пътя, тялото ти, носещо тази 50-килограмова раница, е заето с това просто да се справя с трудностите. Духът ти по този начин се освобождава, имаш свобода на мислите. Не мислиш за нищо друго, освен да следваш някаква жълта стрелка. По целия път – 800 километра има жълти стрелки, също и миди, които водят към крайната точка – Сантяго де Компостела.“

Катя Георгиева е убедена, че докато вървиш по Ел Камино, ти се случват невероятни неща, граничещи с абсурда. Нарича го „някакво сливане на космическото съзнание с човешкото". 

"И това преплитане на енергии – чудеса сякаш се случват. /.../ Казват, че самият път наистина върши чудеса. По-рано поклонници, които са го изминавали, много от тях са били болни и са оздравявали – може би вярата ги е крепяла." 

Да изгубиш пътя по стъпките на пилигримите

Тръгнали от малкото френско градче Сен Жан, където в пилигримския офис на всекиго дават пилигримски „паспорт“ и във всяко населено място с църква или катедрала ти слагат печат, че си го посетил, както и мида на раницата и схеми с графика на пътя, разказа още Катя Георгиева. Случвало се да изгуби пътя и да върви сама над 40 километра, или замръквайки, да нощува в кошара на овце.

След поклонническото пътуване Катя Георгиева пише книгата „Пътят на душата - Камино“. „Всичко това нахрани душата ми и я пречисти, и я издигна“, подчерта тя.

„Опознах себе си по пътя -  потърсих вина в себе си, намерих я и си простих. /…/ Самият път ти дава възможност да отстраниш дребните неща, които непрекъснато ти ровичкат в мозъка. Не остава като памет за определени места, през които съм минавала. Остава памет за едно усещане за нещо, което ти е издигнало съзнанието“ – така гледа към Ел Камино четири години по-късно.

Следи от пътуването в "Небесните пасбища"

Катя Георгиева е инженер-химик по образование. Сега живее в село Осиковица, където местният парк носи името „Небесни пасбища“. Там собственикът, който е неин приятел, е отделил кът за Камино, където Катя е оставила поклонническа тояжка, обувка и камък със стрелка.

Ако човек изпитва вина за нещо, което не зависи от него, просто трябва да го приеме – това приемане е мъдрост, философия, която трябва да си изградиш, споделя още Катя Георгиева, за която това не е равнозначно на смирение. 

„Когато синът ми загина, ходех често до едно дърво – една круша, която беше почти изсъхнало дърво. Прегръщах я и сякаш се сливах с нея. Аз се чувствах също като това дърво – гниещо, без рожба. Ходих често. Един ден, когато отидох, видях, че са се появили листенца на това дърво, на тая дива круша. Сякаш аз съм й дала живот, по тоя начин и тя ми въздейства на мен.“

Тя не се чувства като жертва. Преживяното възприема като „неща от живота, през които човек трябва да мине“, защото „всички сме на тая земя, за да извървим пътя си“.

Когато на човек се случи някаква трагедия, сякаш съзнанието му се променя и започва по различен начин да приема нещата. Приемането не е примирение. „Самият факт, че приемаш нещото, даже да не си съгласен с него, ти дава възможност да се издигнеш над него, да изплуваш и да вървиш по-нагоре“, споделя тя за научените уроци.