Границата като машина на времето - вчера разделяше, а днес събира

Проектът процесите на завръщане, условно разбирано като различни видове и форми на пресичане на границата. В теренни интервюта и работа с архивен материал се проследяват миграционния опит и паметта за колективно преживяното и споделено минало. Етнографските теренни проучвания са били проведени в региона на Кърджали – Ардино, Момчилград, Кирково и населени места в рамките на тези общини.

Изследването е фокусирано върху последната миграционна вълна от 1989 година. „Но на терен се сблъскахме и с хора, които са от предходните изселнически вълни или са свързани нашите респонденти с такива хора“, уточнява Ивайло Марков, гл. ас. в Института по етнология и фолклористика към БАН, който е един от участниците в проекта.

Формите на памет се преплитат, казва докторантът Славка Каракушева, също част от академичния екип по проекта. „Всеки един човек има собствен или семеен спомен за това какво е преживял, как го е запомнил, как се е изселил от другата страна на границата. Тази индивидуална памет бива споделяна, трансформирана, предоговаряна, от позицията на времето се променя по един или друг начин“, поясни Каракушева в предаването "Хоризонт до обед"

Ръководител на проекта е гл. ас. Димитър Божков от Софийския университет. В малкия четиричленен екип участва и гл. ас. Надежда Жечкова от Софийския университет.

В университетския проект се открояват три различни категории завръщане. Първата група е на онези, които поради невъзможност за адаптация в новия социален и културен контекст в Турция се връщат веднага след промените от 1989-а. Втората категория е на връщащите се през последните години и усядащи по родните си места. Третата група пътува постоянно и прекарва време и поделя живота си от двете страни на границата. „Хора, които прекарват време от седмицата или някакво време от годината, достатъчно дълго, от едната страна и от другата страна на границата“, поясни Славка Каракушева.

„Това са хора, които реално се чувстват у дома си и на двете места – не само тук, не само там“, допълни Ивайло Марков. Той е категоричен, че емоционалният момент и носталгията се долавят ясно, особено при по-възрастните хора, които са израснали в България и в по-зрели години са напуснали в посока Турция.

„Носталгията я има и тя се усеща в разговорите, но го има и прагматичният момент. Това, че до неотдавна, до девалвацията на турската лира, стандартът на живот в България е по-нисък, а с пенсиите, които там получават, тук могат да си позволят по-добро качество на живота, в една по-спокойна среда. Защото турците от България идват предимно от селски райони, а в Турция се заселват в големи, милионни градове като Бурса, Истанбул, Измир и т.н.“

Домът е както мястото, където си роден и си се социализирал, където е паметта за това откъде си тръгнал и кой си ти, но и там, където в момента е твоето семейство, изтъква Славка Каракушева. „И съответно тяхното усещане за това къде са у дома, то прескача тази национална граница – тя няма тази функция, която е имала преди: да разделя националните територии в различни социални реалности и пространства. Тези хора с пресичането на тази граница свързват тези социални реалности в едно общо пространство.“

В това прекосяване на границата има ли място за прошка и забрава? 

„Помни се. Хората не забравят, още повече, че тези събития са все още сравнително близко до нас във времето. Неслучайно и част от преминаванията на границата и завръщанията са свързани и с различни възпоменателни събития“, отбеляза Ивайло Марков пред "Хоризонт".

„Това, което е направила тогава една тоталитарна държава, те не пренасят директно това върху другите хора в страната тук. Много от нашите събеседници казват, че не са обидени на хората в България. Обидата е по-скоро от политиката, която е водена по онова време.“  

„Тези форми на завръщания, които наблюдаваме, до някаква степен действат като машина на времето, която връща времето назад. Не само времето на травматичните събития, белязали всяка житейска биография на тези хора, но връща времето назад в смисъл на съвместно съществуване – едно минало, в което социалната тъкан е нарушена от факта, че едните хора остават тук, а другите хора отиват от другата страна на границата и става въпрос понякога за много близки – братя, сестри, майки, деца остават разделени. Всъщност тази машина на времето в момента възстановява тези социални отношения и създава условия за работа на въображението: какво би било, ако тези хора не се бяха изселили.“

Ако преди границата е функционирала като разделителна линия, сега през нея минават стоки, информация, новини за това кой се е оженил, кой е починал в родното село или от другата страна на границата, посочи още Славка Каракушева. „Всъщност няма чак толкова голямо значение от коя страна на границата са, защото ежедневието от другата страна някак си става достъпно.“

Джамии, стари мостове, чешми, читалища и училища се подпомагат от изселниците от другата страна на границата. Възстановяват се старите къщи по селата, което е важно от гледната точка на архитектурното наследство, каза Ивайло Марков. „Пренасят се обаче и нови идеи, пренася се ноу-хау. Има хора, които стартират бизнес тук на база на натрупаните знания и опит в Турция.“

Преминаването на границата е свързано с превключване между различни социални кодове, подчерта Славка Каракушева. Различни са както езикът, отличаващ се   от книжовната норма в Турция, който се практикува тук и се предава от поколение на поколение, така и определени културни и религиозни практики, поясниха изследователите.

Цялото интервю проследете в звуковия файл.