Тайнствени графити и концерт в Тел Авив

Видях опашката от автобуса. Мъчех се да си спомня какъв магазин има там, че толкова много хора чакат. Знаех, че това са сгради, на които предстои срутване. В една от тях доскоро се помещаваше телавивския филиал на художествената академия „Бецалел“, посестрима на софийската, доколкото сред основателите и на двете е прекрасният скулптор Борис Шац. Знаех, че подобно на всички други подлежащи на премахване сгради, е позволено да се рисуват графити по стените им, но в други времена. Това беше само допреди около половин месец, а ни изглежда като в друга епоха, когато свободно можехме да се разхождаме по улиците. Тогава драсканиците по стените за нас бяха досадни. Мечтаехме за изложбите на „високо изкуство“ в галериите и музеите. Чак когато автобусът отминаваше забелязах, че на улицата има и музикант. На връщане реших да разгадая тази мистерия. Слязох на най-близката спирка. Опитах се веднага да пресека улицата и да разбера какво става, но някакъв мъж с жест ми показа, че трябва да се наредя на опашката. Хората стояха търпеливо на по метър и половина – два един от друг. Жертваха от времето, определено им за пазаруване. Беше доста тихо. Чуваше се свиренето на уличния музикант.

През времето на изолацията, въпреки че съм един от хората, които продължават да работят от вкъщи, имам достатъчно свободно време и желание да гледам прекрасни спектакли на световни театри, опера, да се разхождам виртуално из най-големите световни музеи и галерии. Някои от нещата са ми познати. Докато ги гледах си припомнях какво чувствах, когато бяха пред мен на живо, например в Лувъра, в Ермитажа или в Британския музей се ядосвах, че от толкова много хора не мога да разгледам както трябва интересуващите ме творби. Казвах си наум, че е добре,че ги познавам от репродукции. Сега виртуално скитах из празните зали. Никой не ми пречеше да разгледам платната или статуите от какъвто си искам ракурс. Можех(и го правя) да се включа и във виртуалните екскурзии с гид. Освен това слушах концерти на най-велики световни виртуози. Сред тях имам любимци, на чиито изпълнения съм се възхищавала в концерните зали още докато си бях в България или в съпровод на израелската филхармония, под палката на недостижимия Зубин Мета. Сега заедно с другите слушах уличния музикант. Всъщност те бяха няколко. На всеки 20 минути се сменяха. Не бяха от тези, които събираха дребни стотинки за изпълненията си. Свиреха доста добре. Вероятно са студенти от музикалната академия. Може би не бяха на нивото на световни инструменталисти, но имаха едно предимство: не бяха културни „консерви”, а свиреха „на живо” и това събираше отделилите от скъпоценните си минути за улицата. Охранителят не ги гонеше, въпреки че е забранено да се прави каквото и да е извън къщите освен да се пазарува и да се разхождат домашни любимци. Опашката вървеше бързо. Чак когато наближих сградата видях, че имаше листче, написано на ръка, че молят хората да разгледат графитите за не повече от 3 минути. Те не бяха много. Част от тях явно бяха предназначени за зрители от друго поколение и нищо не ми говореха. Други ми се сториха симпатични. А съвсем накрая имаше едно червено лисиче, което се бе показало през въображаем прозорец и опашката му висеше през него. Може би случайно, от горния етаж бе увиснала някаква жица, а сянката й върху рисунката ми приличаше на въже за бесене. Заедно с музиката, това ме трогна, въпреки че не съм от най-сантименталните, дори никак.

Когато бързах към къщи след трите минути „изкуство на живо“ и странната опашка преди тях, си мислех как студентите са успели да направят своите графити. Нали е забранено да се шляят без работа по улиците?! После си спомних Банкси, за чиито творби, появили се и на стената край Витлеем, и на пристанището в Херцелия, бяхме разказали по БНР още в деня,в който се появиха. Разпитвахме в околните магазинчета, молехме да видим записите от охранителните камери, но и него никой не го беше видял кога и как е рисувал. Не се знае дори кой е! Нещата се появят една сутрин и всички се втурват да ги видят. Мислех си и за това, че за да си творец не е достатъчно да можеш да твориш. То е важно, но наистина не е достатъчно. По-важното е да не можеш да не твориш! И тези млади хора го доказаха. Вероятно само този ден или може би само тези часове по обед можеше да се види тази необикновена изложба-концерт. Сигурно се е намерил някой, който да обади на властите какви нередни неща стават, и магията е престанала да се случва. На следващия ден,когато пак пътувах с автобуса, открих че там вече няма нито опашка,нито музиканти. Охранителят беше заменен с полицай. А вече и автобус няма…