Коментар на Петър Волгин: Силата на разбунтувания човек

Какво представлява разбунтуваният човек, пита Албер Камю в едноименната си книга. И отговаря: Това е човек, който казва „не“. Това е човек, който твърде дълго е търпял своеволията на властта, но в един момент е разбрал, че тя е стигнала твърде далеч. И съответно е нужна съпротива. Книгата на Албер Камю „Разбунтуваният човек“ предизвиква огромен отзвук при излизането си през 1951 г. И макар че оттогава са минали близо седем десетилетия, тя е изключително актуална и днес. Защото огромен брой хора се бунтуват сега. Включително и в България. И това далеч не е съпротива единствено срещу конкретни правителства или точно определени политически лидери. Това е бунт срещу глобалния ред, който беше установен в света през последните 30 години.

В края на миналия век изглеждаше, че най-после сме заживели в най-прекрасния от всички възможни светове. Че няма нищо по-хубаво от света на победилия капитализъм, пазарните закони, либералните ценности. Провъзгласеният от Франсис Фукуяма „край на историята“ означаваше, че всички ще живеем все по-добре, ще бъдем все по-богати и все по-щастливи. Само дето годините след въпросния „край“ показаха, че не „всички“, а само една много мъничка част от хората живеят все по-добре. Трябваше ни доста време, за да осъзнаем тази истина. Никак не беше лесно да се преборим с огромните манипулации и откровени лъжи, с които либералната пропаганда ни заливаше през годините. И когато окончателно разбрахме, че вместо рай за всички, сме построили общество, в което безконтролно господства единият процент, се разбунтувахме. Както много точно е написал Албер Камю, „бунтът е дело на осведомения човек, на човека, който отстоява правата си“.

Най-различни могат да бъдат проявите на съпротива срещу действията на овластения елит. Да вземем, например, случващото се в Съединените щати през последните десетина години. Големи са разликите между „Окупирай Уолстрийт“, „Чаеното парти“, размириците от последните месеци. Но има едно нещо, което обединява всички тези прояви. Това е недоволството на обикновените граждани от действията на елитите. При това говорим не само за недоволство от политическата власт. Хората протестират срещу всички онези, които дълги години им казваха какво да мислят и как да се държат. Перифразирайки Великия комбинатор, можем да уверим господа съдебните заседатели, че либералният ред окончателно се е пропукал.

А как изглежда България на фона на всички тези глобални сътресения? Може да звучи изненадващо, обаче днес България стои добре. Защото българите се бунтуват. А трябва да признаем, че това не ни се случва често. Обикновено си траем. И чакаме някой друг, най-често отвън, да ни оправи. Е, настоящата ситуация е приятно изключение от това тъжно правило. Вече не се страхуваме открито да заклеймим лицемерието на елитите и категорично да не се съгласим с действията на онези, които твърдят, че управляват в наше име. Не, нищо общо нямат с нас тези хора. Политическото статукво живее и работи единствено за себе си. Защитава единствено собствените си интереси. Ето защо протестът срещу статуквото е задължителен. А освен всичко останало, бунтът връща усещането за солидарност, за важността на съвместните действия. През последните 30 години либералната идеология направи доста, за да неглижира солидарността, да ни внуши, че всеки трябва да се оправя поединично. Докато днешният бунт връща усещането за общност. Когато хората са заедно, успехът наистина е възможен.