Политиката и хуморът – допустимо и недопустимо

Пример за употреба на хумора като политическо оръжие е случилото се преди две десетилетия в Сърбия, когато студенти залепят снимка на Слободан Милошевич на варел и приканят минувачи да я удрят с бухалка, а полицаи дори „арестуват” варела. Акцията има голям обществен отзвук и Милошевич започва да изглежда в очите на обществото не чак толкова могъщ, а по-скоро смешен.

А дори преди разпадането си Съветският съюз беше обект на различни шеги, някои от които обичаше да разказва 40-ият президент на Съединените щати Роналд Рейгън:

„Три кучета – американско, полско и руско се срещат и американското обяснява как стоят нещата в неговата страна. „Лаеш и някой ти носи месо”, казва то. На което полското куче отговаря: „Какво е месо?”, а руското – „Какво е да лаеш?”.”

В съвременната Руска федерация опозицията в лицето на Алексей Навални си служи със сарказъм. След отравянето му тази година с Новичок, той отговори с публикация в Инстаграм по следния начин на предположенията на Кремъл, че той сам е взел отровата:

„Сготвил съм си Новичок в кухнята, тихичко съм отпил в самолета и съм изпаднал в кома. Да се озова в моргата в Омск, където причината за смъртта да се опише като „поживял си е достатъчно”. Това беше крайната цел на коварния ми план. Но Путин ме надигра.”

Един на друг се подиграват не само управляващи и опозиция, а и различни световни лидери, най-често поради идеологически различия. Северна Корея често е източник на подигравки в Съединените щати, като Доналд Тръмп даде на лидера Ким Чен-ун прякора „човекът-ракета”. Друг пример е филмът от 2014-а на „Сони пикчърс” „Убийствено интервю”.

Американските президенти не са пожалени и от родните си комици. 97 процента от шегите на водещите вечерни шоута в Съединените щати Стивън Колбер и Джими Фалън през септември са касаели Доналд Тръмп.

Въпреки че традиционно републиканците са осмивани повече в сравнение с демократите, контрастът никога не е бил толкова ярък – 455 от техните шеги са били за Тръмп, а едва 14 за Джо Байдън. Дори преди четири години картинката е била друга – 75 процента шеги на гърба на Тръмп, спрямо 22 на сто за Хилъри Клинтън. Тръмп, имитиран от Алек Боудин, за което актьорът получи награда „Еми”, беше честа фигура в скечове в сатиричното предаване „На живо в събота вечер”.

„Някои републиканци са шокирани от номинацията му. Казват, че на Доналд му липсва политически опит, за да бъде президент. Но ако трябва да сме честни той с години се е срещал с лидери от цял свят – мил Швеция, мис Аржентина, мис Азербайджан. И има една сфера, в която опитът му ще е безценен. И това е закриването на Гуантанамо. Защото Тръмп знае две-три неща за това как да закрива и фалира недвижими имоти.”

Шегите в политиката по време на управлението на Тръмп имат и още един нюанс – често негови противоречиви изказвания по-късно се определят от екипа му като шеги. Например след като се разбра, че от Русия е направен опит да се хакнат имейлите на Хилъри Клинтън, само часове след като Тръмп отправи такъв призив, тогавашният говорител на Белия дом Шон Спайсър омаловажи случката като просто шега. Но далеч не е само това – Тръмп обича да се шегува и по теми като възпрепятстване на правосъдието, употребата на сила от страна на полицията и тестването за ковид-19.

Болезнена тема за комиците през последните години е политическата коректност. Мнението по въпроса на едни от най-популярните и пиперливи имена в сферата – Джордж Карлин, Джон Клийз, Джеф Рос, Рики Джървейс и Джими Кар:

„Политическата коректност е най-новата форма на нетърпимост в Америка. Тя е особено злокачествена, защото е предрешена като толерантност. Представя се за справедлива, а се опитва да ограничава и контролира езика на хората. Не съм сигурен, че заглушаването на хората или принуждаването им да променят словото си е най-добрият начин за решаването на проблеми, които са много по-дълбоки от речта.”

„Политическата коректност започна като много хубава идея, а именно – да не правим крайни шеги за определени групи, които не могат да се грижат за себе си. Но след това се разрасна до абсурдни мащаби. И вече всичко, което е обидно за някоя група или лице се счита, че е преминало границата. А хуморът е по същество критичен. А и психиатрите казват, че е хубав показател, когато човек може да се надсмива над себе си.”

„Комиците не трябва да се адаптират към политическата коректност. Чувствителните хора трябва да станат по-дебелокожи, да не приемат нещата толкова на сериозно.”

„Само защото си се обидил не означава, че си прав.”

„Публиката е регулаторът на комедията. Вие решавате какво може и какво не може да каже един комик на сцената. Ако не се смеете на шегата, значи тя е неприемлива, а ако се смеете – значи е приемлива.”

„Как работи политическата коректност при комедията. Някои хора си мислят, че докато си на сцената може да говориш за всичко, но това не е така, има си правила. Ако си пряко засегнат от нещо или част от него може да се шегуваш за това – хомосексуалистите могат да правят гей шеги, инвалидите могат да се шегуват с уврежданията, чернокожите и азиатците могат да се шегуват за расите. Това са правилата.”

Силата на остроумието се осъзнава както на Запад, така и на Изток. Президентът на Китай Си Дзинпин е доста докачлив на подигравки, особено при сравнението му с Мечо Пух. В Лондон пък за ангажимент на комика Константин Кисин е даден списък с теми, по които не трябва да се шегува, сред които са расизмът, сексизмът и религията.

„Те настояваха също така всички шеги да са почтителни и любезни, което е черешката на тортата. Роден съм в Съветския съюз и този договор ме накара да се почувствам у дома.”

Известен с провокациите си е британецът Саша Барън Коен. В последната му творба – продължението на успешния филм „Борат” от 2006 г. участва българката Мария Бакалова. Коментари предизвика сцената, в която тя се представя за 15-годишно момиче пред адвоката на Доналд Тръмп Руди Джулиани, като се цели да се провери дали той ще прояви непристойно поведение. По-малко внимание получиха думите на Джулиани, че Китай е произвел коронавируса, причиняващ ковид-19, и го е разпространил по света умишлено. Но дали хуморът е способен да промени вижданията на хората? Отговорът зависи от това до кой достига посланието и силата на собствените им убеждения.

„Като комик се опитвам чрез моите герои да накарам хората да се отпуснат и да кажат какво наистина мислят, включително предразсъдъците им. Не твърдя, че всичко което съм правил има по-висша цел. Половината от комедията ми е детинска. Но когато Борат накара всички посетители на бар в Аризона да пеят „Хвърлете евреина в кладенеца”, това разкри безразличието на хората към антисемитизма. Когато като Бруно – фотографът гей от Австрия, се целувах с мъж в клетка за кеч в Аризона и това почти доведе до бунт, се показа потенциала за насилие на хомофобията. И когато в ролята на предприемач предложих да построя джамия в селски регион в Щатите един жител гордо каза, че е расист спрямо мюсюлманите, това показа, че исламофобията се ползва с широка подкрепа.”

Интересен поглед към политическия хумор е възможността той да бъде използван и за манипулация сред подрастващите в интернет с помощта на популярните мемета (думата идва от гръцката μίμημα, която означава „нещо имитирано”). Дори Доналд Тръмп ги употреби за първи път през юли 2017-а, когато в Туитър публикува меме, в което той хвърля на земята кечист, чиято глава е закрита от логото на Си Ен Ен. За разлика от Тръмп, който е утвърден политик, проучване от тази година сочи, че употребата на хумор от по-малко познати политици в социалните мрежи може по-скоро да навреди на имиджа им, отколкото да им помогне, тъй като с използването на подигравки от тяхна страна те се приемат за по-малко надеждни.

#FraudNewsCNN #FNN pic.twitter.com/WYUnHjjUjg

— Donald J. Trump (@realDonaldTrump) July 2, 2017

Междувременно, карикатуристите, които се приемат понякога дори за по-проницателни и хапливи критици в социален и политически аспект от комиците, са на изчезване. Американската неправителствена организация Комитет за защита на журналистите седем пъти тази година е асистирала при случаи на заплахи и задържания на карикатуристи в различни части на света.

Трябва ли комедията да има граници и кой точно би имал право да ги постави? Или да следваме съвета на комика Патрис О`Нийл „Оставете го да говори каквото иска, за да мога и аз да говоря каквото аз искам”.

Трагедията и комедията са изначално свързани и колкото по-нещастен изглежда светът, толкова повече интернет се опитва да компенсира. Защото осмиването на най-тъжното или на най-страшното всъщност е битка за сърцата на хората. Казва го още през 1940-а година Чарли Чаплин във „Великият диктатор”:

„Вие, хората, имате силата – силата да създавате машини, силата да създавате щастие! Вие, хората, имате силата да направите този живот свободен и прекрасен, да направите този живот една чудесна авантюра. Тогава – в името на демокрацията – нека да използваме тази сила – нека всички ние се обединим.”